вторник, 26 октомври 2010 г.

Портрет

Донеси си платно и палитра,
не забравяй да вземеш триножника,-
и опитай да ме нарисуваш-
мен, живота ми... Всичко, художнико...

Черни сенки прокрадват се в ъгъла,
жълти точки танцуват танго,
група бели петна се срамуват
(вероятно си има защо).

Сред тълпа от лилави загадки
появи се една синина,
а до мойте шегички оранжеви
сърчице с ален пулс затуптя.

Необятни спирали се сливат,
звезден блясък се сипе над тях,
тънки линии бързат нанякъде
и изчезват сред сив облак прах...

Бесни щрихи се гонят по листа-
всичко тук е, а сякаш отсъства,-
няма фигури, фон, перспектива,
но е толкова живо и пъстро!

събота, 11 септември 2010 г.

Пъзел

Обичам да отричам. Отричам, че обичам.
Обърках се - от другите, от себе си, от теб...
Животът ми е пъзел, душата ми- енигма,
парченцата сглобявам, но все не са наред.

Контрастите циклично се сменят на сезони-
ту чувствата си стъпквам, ту слагам им криле
и всеки път щом мисля, че пъзелът готов е,
откривам, че му липсва най-важното парче...

Дали това е лоша шега на битието-
при другия да търся частицата от мен?
Игра на колективност в свят, пълен с егоисти
и в своя пъзел всеки изцяло потопен...

неделя, 15 август 2010 г.

It's up to us!

Животът не е супермаркет, където пазаруваме с неограничен бюджет. Е, поне не за всички. В общия случай по-скоро е нещо като производствен цех. Всеки идва на този свят с някакъв запас от ресурси – различни- понякога сме дарени с добър външен вид или мускулатура, или някакъв талант, или буден ум.... Малко прилича на лотария.
Важното е, че всеки получава нещо. Оттук нататък е въпрос на воля, избор и мъъъъничко късмет да преработиш въпросната суровина в краен продукт, с който да излезеш на социалния пазар и да откриеш своята “продуктова ниша”.
Така де... Животът е голяма и сложна машинария.... Нещо там постоянно си цъка, въртят се зъбчати колелца, разтягат се пружинки, суровината ври и кипи в големи котли, изсипва се в калъпи, тръшва се на конвейер, нашите особи играят ролята на качествен контрол и отсяват кое подлежи на бракуване и кое е готово да се появи на “пазара”...
Обаче....
Понякога, когато нещата вземат, че тръгнат гладко и бъдем забелязани благодарение на нашия “продукт” (какъвто и да е той), се появяват разни “мили” хорица, чийто смисъл на живота сякаш е да пъхат пръти в чужди зъбчати колелца. Само дето понякога допускаме грешката да ги подгоним и да си отмъщаваме, вместо кротичко да измъкнем злосторния лост и да продължим да си работим по машинарията.
Друга грешка- нещо започва да скърца, да скрибуца, но вместо да хукнем за смазочна течност, си слагаме тапи в ушите и уж сме решили проблема. Да, ама не!
Или пък.... Толкова се вманиачаваме в детайлите и се взираме късогледо в чарковете, че ни се струва, че нещо е спряло да работи, изпадаме в паника и тръгваме да ровичкаме, чоплим и изследваме проблема, докато един слънчев ден си даваме сметка, че погледа ни е бил попаднал на статора, неподвижната част, нашата лична константа, която просто така си функционира...Луда работа....
Общо взето- животът си върви...Понякога гладко, понякога нещо ръждясва, но всяко нещо си има причина и съответно –следствие, – колелцата се въртят, наместват, винаги водят към нещо... Просто трябва да направим крачка назад и да видим механизма в неговата цялост, да се откъснем от детайла. Нищо не се случва без причина. И нищо не ПРОПУСКА да се случи без причина (само дето и в двата случая си даваме сметка след време).
Сега ще си позволя да цитирам Сидхарта: “Ако прекалено натегнеш струната, тя ще се скъса. Ако я оставиш прекалено хлабава, тя няма да свири.” Разбирайте крайния работохолизъм и крайната леност. Не само в работата, ами и в социалните взаимоотношения, интимните връзки, ако щете и собствената самооценка. Еми...това е... трябва да се научим да жонглираме, да търсим средата, но без да стигаме до посредственост. И когато имате възможност, си вършете работата сами. На вълка врата му е дебел, а на мен пък кръстчето тънко поради една и съща причина – вършим си работата сами. Да, коства усилия и нерви, но резултатът винаги си струва!

сряда, 14 юли 2010 г.

Зима

В сърцето ми е зима- вали имунитет
към пошлост и обиди. И трупа преспи вече.
Пронизващият вятър на новата реалност
ятата лицемери прогони надалече.

Направих си иглу от заледени чувства,
а снежния човек - от скептицизъм.
Изнежени страхливци в полярния ми дом
изобщо да не мислят да навлизат.

Превръщам в бучки лед омразните ми хора
и пускам си ги в чашата с мартини.
Студът, струящ от мен, сковава негативите,
а аз седя пред топлата камина.

събота, 10 юли 2010 г.

Спасете ме!

Разтварям се в пространството...
Разпръсквам се...И се пилея...
И ставам мъничка- като мушица,
И абстрахирана от себе си живея...

Раздирам с нокти твоя образ,
под ноктите си те намирам-
на части, разглобен, издраскан...
и все по-цял и гещалтиран...

Измислям нови хоризонти,
недооткрити ги забравям,
забързана към “утре”, “после”,
“сега ” и “тука” изоставям...

Кръвта ми цапа циферблата,
към нервите ми прикрепен,
стрелките хранят се с духа ми..
Спасете ме! Спасете ме от мен !

Поствавилонска кула

Думите се раздвояват.
Даже дисперсират.
Нищо не е еднозначно.
“Да” и “не” мутират.

Всеки с някого говори-
никой не разбира...
Мултисмислов диалог
в хаоса вибрира.

Да говорим откровено
стана архаично...
Искаш ли да бъдем ретро
и да се обичаме?

петък, 14 май 2010 г.

Съвременните хора

Правя таратор. Както си му е реда- с чесънче. Беля скилидките и ги пускам цели в блендера –бръъъъъъъъм! 5 секунди! Готов е- на съвсем малки парченца. А преди по колко време ми отнемаше... Я сега да заредя и пералнята...Още 5 минутки работа. Да сляза до магазина за хляб – 10 минути отгоре (и то ако има опашка). А ако не ми се занимава да приготвям вечеря – отсреща продават току-що сготвена топла храна.
Ееееех, че живот! А баба ми ставаше всяка сутрин в 5, месеше хляб,забъркваше по две манджи, че и десерт...Переше всичко на ръка...Горката...
Но не и ние- модерното поколение. Ние обичаме да ни е лесно. ЦЕНИМ да ни е лесно. Енергоспестяващо. Трудоспестяващо. Спестяващо време. И нерви. Особено нерви. Имаме нужда от тях на друго място, извън дома. Влагаме ги на работното място, където се самодоказваме- колко сме способни, умни, съобразителни,креативни, за да печелим високи постове и повече пари, с които да купуваме време-трудо-нервоспестяващите си играчки и хапчета за същите тези нерви...
За какво са ни книгите? Има Google! Няколко минути в него се равняват на дни наред ровене из библиотеките. А вместо да излизаме на разходка и да се срещаме с приятели си имаме социални мрежи и скайп.
Свикнахме да ни е лесно.
Телата ни затлъстяха.
“Затлъстяха” и мозъците ни.
Еволюция или регрес?!?
Старателно сгъваме чувствата си и ги прибираме в плик за писмо, който запращаме някъде “до поискване” (ако случайно някой има нужда от тях, ще ги потърси).
Спряхме да полагаме усилия. За всичко. Спряхме да се опитваме да бъдем себе си, да бъдем уникални, да искаме да зарадваме човека до себе си с мил жест или подарък. Всеки е убеден в незаменимостта на собствената си величествена особа и чака отсрещната страна да бъде възхитена и очарована от нашето....бездействие и безличие.
Обаче според законите на геометрията пресечна точка има тогава, когато две линии се намират под определен ъгъл една спрямо друга. Успоредните линии никога не се пресичат. В реалния живот го няма понятието “в безкрайност”, където всичко би трябвало да се струпа накуп. Няма вече и спирала, която да води от окръжността до центъра. Всеки се стреми да върви по пътя на радиуса.
Издигаме около себе си стени от претенции, опъваме се на шезлонга с коктейл в ръка и чакаме Голямата любов да ги прескочи и да ни сполети. Обаче стените ни пречат да видим, че тази НАША Голяма любов си седи в нейния шезлонг, зад нейните стени, и чака НЕЙНАТА Голяма любов...
Преди всички търсеха принца/принцесата от приказките. Много скоро ще осъзнаем, че ние самите сме станали такива и ще закопнеем в живота ни да се появят всеотдайните Пепеляшки....които вече са все по-голяма рядкост....
Ще дойде моментът, когато ще си дадем сметка колко лесно е станало да е трудно...

неделя, 28 март 2010 г.

“Досиетата Х“ по нашенски (или как отвлякох извънземно)

Преди няколко месеца ми се присъни сън. Няма да го нарека странен, необикновен или чудат, защото нощем в главата ми никога не възниква нещо, което да не е странно, необикновено и чудато. Беше си сън с моята запазена марка.
Та спя си аз, както обикновено неспокойно и въртейки се в леглото като пиле на грил, и изведнъж ме обзе странно, парализиращо спокойствие. А терасата на стаята ми се озари от меко сияние. Поглеждам натам и що да видя – извънземен пришълец. Бледа, почти прозрачна кожа, голяма глава, черни хипнотизиращи очи, хилаво телце – общо взето, стандартно извънземно - от тези, които забравяш как изглеждат в момента, в който ги подминеш. Стои си на терасата ми, гледа ме през прозореца и със силата на мисълта си опитва да ме накара да стана и да изляза на терасата. Зад него на нивото на етажа ми във въздуха беше застинал междугалактическия му кораб, или простичко казано – летяща чиния.
И докато милото се опитваше да се оправи някак си в шантавия лабиринт на мозъка ми, аз установих, че връзката е двустранна и злорадо се намъкнах в неговата собствена луковича глава, където се натъкнах на изключително полезната за моя милост информация, че то може да се върне обратно на кораба си, само ако установи визуален контакт с него. Тялото ми вече беше започнало да поддава, краката ми си бяха поели самоинициативата да ме вдигнат от леглото и да ме доставят до желаната от пришълеца дестинация – разбирайте моята тераса, но палавите ми ръчички още не ме бяха предали и бързи като джебчийка, току-що свила нечий портфейл, се стрелнаха към плъзгащия се прозорец на остъклението, затвориха го и го заключиха. Но понеже прозорците ми са матови, служат само да пропускат навътре дневна светлина, а навън не може да се вижда нищо, моят потенциален похитител загуби така необходимия за отпътуването си визуален контакт с летящата чиния.
И АЗ ГО ПЛЕНИХ!!!
Плених го. Размина ми се. Ами сега, какво по дяволите да го правя? И то посред нощ?..... То пък се изплаши и силите му сякаш съвсем се изпариха. Не успях да измисля нищо друго, освен да го завлека в мазето, на две нива под партера, далеч от всякаква възможност да се добере до прозорец. Не че не можех да го оставя на терасата, но там все пак простираме, излизаме да пушим...някак си нямаше да му е особено удобно постоянно да нахлуваме в личното му пространство.
И така – омотах го с въжето от простора и - бегом към мазето. Добре че съседите спят по това време (не че не са ме засичали много пъти пред входа да ме изпраща някое странно изглеждащо по техните стандарти момче, но това вече щеше да даде хляб за доста клюки).
Тук е момента да спомена, че няколко дни по-рано тъкмо се бях сдобила с толкова нетърпеливо чаканата и така изстрадана шофьорска книжка. И в момента, в който го “настаних” в мазето, ми хрумна ГЕНИАЛНА идея!!! Със силата на мисълта го уведомих, че ще го пусна на свобода в момента, в който ми конструира кола, задвижвана с енергия от соларни колектори (явно съм се опитала да се правя на голям разбирач, щом не съм му съобщила простичко “слънчеви батерии”).
Заключих го там и се добрах обратно до вече изстиналите ми завивки.
На другия ден се събудих и се смях доста на поредната си измишльотина. След седмица някой беше разбил мазето ни. Ами ако все пак не е било измишльотина???? Ако някой ми е откраднал извънземното, заедно с колата???
Моля ви, ако забележите кола, захранвана от слънчеви батерии, уведомете ме незабавно!!! Предлагам възнаграждение!!!

За живота, чорапите и всичко останало....

В живота на всеки незнайно по какъв начин се случват странни,излагащо-смешни, чак предизвикващи сълзи събития, обикновено свързани с някаква вещ, които се повтарят през неопределени периоди от време и абсолютно задължително са крещящо-запомнящи се. За мен тази вещ са чорапите.
Ясно като бял ден си спомням как преди почти десетина години една приятелка ме беше извикала да излезем и ме чакаше у дома да се приготвя. И като всяка себеуважаваща се млада дама, обичаща до болка домакинската работа на крехката 20-годишна възраст, нямах нито един чифт чисти чорапи. Грабнах едни от коша за пране и набързичко ги изпрах на чешмата. После ми хрумна да ги поизсуша с ютията, но ставаше адски бавно , а се оказа, че други хора ни чакат в центъра и нямам почти никакво време. А нямаше никакъв шанс да изляза без грим, но затова пък със сухи чорапи. АБСУРД! И в такива моменти на свръхнапрежение, когато адреналинът е на път да побърка човек, се раждат най-гениалните идеи. Тогава имах нощна лампа с две крушки, които винаги са ми приличали на част от виме, та нахлузих аз мокрите чорапи на крушките като опитен любовник - презервативи, и спокойно продължих да си се гримирам с гръб към лампата. Докато един вик почти не ме накара да си набуча окото върху четчицата за очна линия като деликатесна хапка на зомби-купон : " ДЕНИ, ЧОРАПИТЕ ТИ ПУШАТ!"
Пушеха я, и то само как пушеха....да не споменавам, че бяха се стопили....Добре че тя успя да забележи навреме, преди суетата ми да беше предизвикала късо съединение или някое симпатично пожарче. От този момент се научих да си пера чорапите веднага и да не си купувам такива от изкуствени материи.
Няколко години по-късно в Студентски град бях си обула чифт поизносени чорапи и отивах да хапна на стола с тогавашното си гадже. На връщане засякохме негов приятел, който ни покани на гости в същия момент, в който усетих как единия ми чорап поддаде и пръстчето ми победоносно изскочи на свобода като новоизлюпено лястовиче. Опитах тактично да отклоня поканата, но човекът настояваше. Тогава придърпах гаджето и му казах какъв е проблема и защо не мога да отида, а той реши "тактично" да го съобщи на всеослушание. В този момен ми идеше цялата да се скрия в дупката на чорапа.....
И след това-затишие. Няколко години без чорапени инциденти. И тъкмо, когато реших, че чорапеното проклятие е окончателно паднало от мен.... Вчера. На 29-ия ми рожден ден...Реших да направя нещо по-различно от домашните събирания и наливането с бира в "Улицата", с които стандартно отбелязвах всеки мой рожден ден...и заведох няколко приятелки да хапнем пица и да пием червено вино, за да уважим мен и Трифон Зарезан едновременно. Настанихме се ние, поръчахме това-онова....и аз не знам как точно стана, но под дънките си, на около педя и половина под дупето, напипах нещо като грамадна пъпка, с размерите на юмрук, но пък мека като пухена възглавница. Веднага съобщих за приказната находка на момичетата и те ме заопипваха под масата, хихикайки.Как ли сме изглеждали отстрани?..... Срам не срам, трябваше да мина така през цялото заведение и да се добера до тоалетната, за да видя какво се крие там. Едното от момичетата вървеше плътно зад мен, а другите продължаваха да хихикат. Трескаво си разкопчах колана, събух си дънките за да намеря......ЧОРАП! Не че не го подозирах....Беше успял да се намъкне между дънките и чорапогащника ми като пияница в кръчма и кротичко стърчеше и ме излагаше. Така съм си прекосила половината град, добре че беше вече тъмно....
Сега следват няколко спокойни години на чорапено затишие....какво ли ще се случи следващия път?

Моят опит за репродукция на "Мона Лиза"

“Снежко затрупа всичко навън...” и една моя приятелка не успя да заведе детето си на детска градина. Но понеже очаква да се възпроизведе повторно (в осми месец е) и трябва да кротува, явно не може да търчи из стаите да се гони с дребосъка и ми съобщи, че я залъгва като шият пеленки за куклата Иван(!). И в главата ми изникна един доста неприятен подобен спомен от собствената ми скромна биография.
Понеже като малка много “обичах” да папкам, лелките в детската градина бяха принудени да ми помагат да дъвча, като ръчкаха с пръстчета бузките ми, за да задвижат дъвкателните ми зъбни колелца. Но като хитра сврака аз просто си избутвах залъчетата с езиче в другата бузка. След няколко седмици прибиране у дома с посинели от ръчкане бузки, нашите си ме прибраха и бях оставена на грижите на бременната ми с Ицко майка. Женицата по цял ден си седеше и бродираше гоблена “Мона Лиза”, като усърдно си задраскваше по сложна схема ушитите квадратчета с флумастер. Моето набито око забеляза, че тя задрасква и ушива, задрасква и ушива.....И непоклатимата ми брилятна още от ранна детска възраст логика сигнализира, че ако успея да задраскам всички квадратчета наведнъж, въпросния гоблен, виновен за липсата на внимание към моята четиригодишна скучаеща особа, ще бъде избродиран също толкова бързо.
Речено-сторено. Оставен без надзор, твореца в мен се пробуди и сграбчил жълт флумастер, френетично се втурна да създава импресии със замах, на който и Да Винчи би завидял, върху бялата част от схемата, до този момент чиста и неопетнена като падналия днес снежец.
Така и не успях да завърша шедьовъра си, защото музата ми беше прекъсната грубо и безцеремонно от изпадналата почти в истерия мама. Хвърлих оръжието на престъплението (сиреч жълтия флумастер) и хукнах към вратата на терасата, която водеше и към кухнята на ведомствената гарсониера във Враца, която споделяхме ние тримата, ембриона Ицко и цяла колония хлебарки. Тичах в кръг из стаите, а зад мен мама препускаше като бледолилав дирижабъл с домашната си рокля, развиващ изумителна за размерите си скорост. Може би този момент е поставил началото на любовта на брат ми към високите скорости, докато удобно наместен и закопчан с плацента е изживявал първото си rollercoaster приключение. До момента, в който мама заключи едната врата към терасата и ме плени като лисиче в кокошарник.
Не помня после какво стана, мама твърди, че съм била наказана. Това не го разбирам- вместо да поощри неподозирания ми до тогава талант...:D .Но родителите не винаги знаят кое е най-добро за децата...А пакостите са най-прекрасната част от детството :)
Малко след този случай ме екстрадираха обратно при баба в Берковица...

понеделник, 15 февруари 2010 г.

За прехода и още нещо

Този блог реши да се пръкне с любезното съдействие (под формата на умствено ръчкане) на една ЖЕНА не само с главно Ж, ами с всички главни букви, че отгоре на всичкото и майка, и приятел….и куп суперлативи (Кети, обичам те! ). Та реши нашичкия да се пръкне в много странен момент от живота ми (искрено се надявам да не прояви признаци на недоносче), когато някак си без да искам направих поредния преход в живота си.
Не че този преход е нещо особено….връстниците ми отдавна го бяха направили и то без излишен и шум и оповестяване в интернет-пространството….ама аз съм си аз. И трябва да го облека в думички, за да не си стои гол и хленчещ…
Остарях. Преминах най-накрая от точка А към точка Б с една раница с проблеми и малко надежда в преградката на портмонето. И се получи много странно, защото се опитвам да го направя от години, но все нещо (си измислям ,че) ми пречи. Редовно ми се въртеше в главата – “От утре ставам нов човек”. Обаче се оказа, че в моята времево-пространствена концепция “утре” е доста разтегливо понятие. Питър Пан винаги ми е бил много любим герой.
Остарях. Желанието ми да излизам всеки петък/събота вечер по кръчмите (камо ли ВСЯКА вечер, както в студентските години в Сф), си замина безвъзвратно като ограбен немски турист на Златни пясъци. За напиване дума да не става. Ако ще ме боли глава, по-добре да е от зяпане в монитора.
Остарях. Вече не ми харесва да излизам със single-приятелките си и да одумваме мъжете на по 2-3-4....... броя бири, да се чудим къде са истинските такива и да се държим все по-мъжки... Ами къде са, избягаха, как няма като ние им изземаме всички домашни задължения, изкарваме повече пари от тях, че и на пиене повече носим... Да им връчим по едно плетиво и по едно сополиво бебе, а ние да си живеем живота навън... Бившата ми хазяйка често ми казваше : “Еманципацията ни изяде главите!” Колко е била права! И вече май не гледам на омъжените си приятелки като на “вражеския лагер” и мисля да спра да ги избягвам като прокажени (подмаз!).
Така де...остарях....приключенския ми дух да си събера багажа и да хвана автобуса или стопа за някъде, за да си търся работа и да не знам къде точно ще живея, и той гушна букета милия... Май доста местожителства и местоработи смених. Вече искам да ми е спокойно и да знам къде отивам (не мога да повярвам, че това излиза изпод МОИТЕ пръсти!).
До къде бях стигнала? А, да .....остарях! Нервите ми се вдигат на бунт, когато някой ми звънне по телефона или ми пише в скайп за да пита как съм и какво правя.... Преди време ми беше адски забавно да кисна в скайпа с часове и да водя безсмислени диалози. Но тъй като вече съм стара, си искам спокойствието. Загубих интерес към мелодраматичните любови, прииждащи на конвейер в живота на познатите ми, към ежедневните им малки проблемчета.... Имам си мои в изобилие и не им търся съквартиранти.
Споменах ли, че остарях? (think) Започнах и да забравям....Забравям, че трябва да се държа добре с хората....сдобих се със старческа сприхавост. И ми ХАРЕСВА! Забравям да си затварям очите за грешките на приятелите, когато станат повечко.... Забравям да върша услуги на познати, които никога не помагат в замяна... Иска ми се да забравя да се държа лицемерно, защото все още го правя....да забравя, че съм страхлива и да казвам всекиму в лицето какво мисля....
Освен това, остарях. Самоцелното флиртуване с мъже ме отвращава. Повръща ми се като наблюдавам някой около мен да завърта главата на друг само за да си докаже колко е велик. Не искам да го правя, не искам да ми го прилагат, не желая да ставам свидетел на това. Не бъркайте учтивост с флирт.
Остарях. Страх ме е от утрешния ден, от интервютата за работа, от сметките за ток, парно и телефон, данъците,от собствената ми неувереност...
Остарях.И ми харесва.