неделя, 28 март 2010 г.

“Досиетата Х“ по нашенски (или как отвлякох извънземно)

Преди няколко месеца ми се присъни сън. Няма да го нарека странен, необикновен или чудат, защото нощем в главата ми никога не възниква нещо, което да не е странно, необикновено и чудато. Беше си сън с моята запазена марка.
Та спя си аз, както обикновено неспокойно и въртейки се в леглото като пиле на грил, и изведнъж ме обзе странно, парализиращо спокойствие. А терасата на стаята ми се озари от меко сияние. Поглеждам натам и що да видя – извънземен пришълец. Бледа, почти прозрачна кожа, голяма глава, черни хипнотизиращи очи, хилаво телце – общо взето, стандартно извънземно - от тези, които забравяш как изглеждат в момента, в който ги подминеш. Стои си на терасата ми, гледа ме през прозореца и със силата на мисълта си опитва да ме накара да стана и да изляза на терасата. Зад него на нивото на етажа ми във въздуха беше застинал междугалактическия му кораб, или простичко казано – летяща чиния.
И докато милото се опитваше да се оправи някак си в шантавия лабиринт на мозъка ми, аз установих, че връзката е двустранна и злорадо се намъкнах в неговата собствена луковича глава, където се натъкнах на изключително полезната за моя милост информация, че то може да се върне обратно на кораба си, само ако установи визуален контакт с него. Тялото ми вече беше започнало да поддава, краката ми си бяха поели самоинициативата да ме вдигнат от леглото и да ме доставят до желаната от пришълеца дестинация – разбирайте моята тераса, но палавите ми ръчички още не ме бяха предали и бързи като джебчийка, току-що свила нечий портфейл, се стрелнаха към плъзгащия се прозорец на остъклението, затвориха го и го заключиха. Но понеже прозорците ми са матови, служат само да пропускат навътре дневна светлина, а навън не може да се вижда нищо, моят потенциален похитител загуби така необходимия за отпътуването си визуален контакт с летящата чиния.
И АЗ ГО ПЛЕНИХ!!!
Плених го. Размина ми се. Ами сега, какво по дяволите да го правя? И то посред нощ?..... То пък се изплаши и силите му сякаш съвсем се изпариха. Не успях да измисля нищо друго, освен да го завлека в мазето, на две нива под партера, далеч от всякаква възможност да се добере до прозорец. Не че не можех да го оставя на терасата, но там все пак простираме, излизаме да пушим...някак си нямаше да му е особено удобно постоянно да нахлуваме в личното му пространство.
И така – омотах го с въжето от простора и - бегом към мазето. Добре че съседите спят по това време (не че не са ме засичали много пъти пред входа да ме изпраща някое странно изглеждащо по техните стандарти момче, но това вече щеше да даде хляб за доста клюки).
Тук е момента да спомена, че няколко дни по-рано тъкмо се бях сдобила с толкова нетърпеливо чаканата и така изстрадана шофьорска книжка. И в момента, в който го “настаних” в мазето, ми хрумна ГЕНИАЛНА идея!!! Със силата на мисълта го уведомих, че ще го пусна на свобода в момента, в който ми конструира кола, задвижвана с енергия от соларни колектори (явно съм се опитала да се правя на голям разбирач, щом не съм му съобщила простичко “слънчеви батерии”).
Заключих го там и се добрах обратно до вече изстиналите ми завивки.
На другия ден се събудих и се смях доста на поредната си измишльотина. След седмица някой беше разбил мазето ни. Ами ако все пак не е било измишльотина???? Ако някой ми е откраднал извънземното, заедно с колата???
Моля ви, ако забележите кола, захранвана от слънчеви батерии, уведомете ме незабавно!!! Предлагам възнаграждение!!!

За живота, чорапите и всичко останало....

В живота на всеки незнайно по какъв начин се случват странни,излагащо-смешни, чак предизвикващи сълзи събития, обикновено свързани с някаква вещ, които се повтарят през неопределени периоди от време и абсолютно задължително са крещящо-запомнящи се. За мен тази вещ са чорапите.
Ясно като бял ден си спомням как преди почти десетина години една приятелка ме беше извикала да излезем и ме чакаше у дома да се приготвя. И като всяка себеуважаваща се млада дама, обичаща до болка домакинската работа на крехката 20-годишна възраст, нямах нито един чифт чисти чорапи. Грабнах едни от коша за пране и набързичко ги изпрах на чешмата. После ми хрумна да ги поизсуша с ютията, но ставаше адски бавно , а се оказа, че други хора ни чакат в центъра и нямам почти никакво време. А нямаше никакъв шанс да изляза без грим, но затова пък със сухи чорапи. АБСУРД! И в такива моменти на свръхнапрежение, когато адреналинът е на път да побърка човек, се раждат най-гениалните идеи. Тогава имах нощна лампа с две крушки, които винаги са ми приличали на част от виме, та нахлузих аз мокрите чорапи на крушките като опитен любовник - презервативи, и спокойно продължих да си се гримирам с гръб към лампата. Докато един вик почти не ме накара да си набуча окото върху четчицата за очна линия като деликатесна хапка на зомби-купон : " ДЕНИ, ЧОРАПИТЕ ТИ ПУШАТ!"
Пушеха я, и то само как пушеха....да не споменавам, че бяха се стопили....Добре че тя успя да забележи навреме, преди суетата ми да беше предизвикала късо съединение или някое симпатично пожарче. От този момент се научих да си пера чорапите веднага и да не си купувам такива от изкуствени материи.
Няколко години по-късно в Студентски град бях си обула чифт поизносени чорапи и отивах да хапна на стола с тогавашното си гадже. На връщане засякохме негов приятел, който ни покани на гости в същия момент, в който усетих как единия ми чорап поддаде и пръстчето ми победоносно изскочи на свобода като новоизлюпено лястовиче. Опитах тактично да отклоня поканата, но човекът настояваше. Тогава придърпах гаджето и му казах какъв е проблема и защо не мога да отида, а той реши "тактично" да го съобщи на всеослушание. В този момен ми идеше цялата да се скрия в дупката на чорапа.....
И след това-затишие. Няколко години без чорапени инциденти. И тъкмо, когато реших, че чорапеното проклятие е окончателно паднало от мен.... Вчера. На 29-ия ми рожден ден...Реших да направя нещо по-различно от домашните събирания и наливането с бира в "Улицата", с които стандартно отбелязвах всеки мой рожден ден...и заведох няколко приятелки да хапнем пица и да пием червено вино, за да уважим мен и Трифон Зарезан едновременно. Настанихме се ние, поръчахме това-онова....и аз не знам как точно стана, но под дънките си, на около педя и половина под дупето, напипах нещо като грамадна пъпка, с размерите на юмрук, но пък мека като пухена възглавница. Веднага съобщих за приказната находка на момичетата и те ме заопипваха под масата, хихикайки.Как ли сме изглеждали отстрани?..... Срам не срам, трябваше да мина така през цялото заведение и да се добера до тоалетната, за да видя какво се крие там. Едното от момичетата вървеше плътно зад мен, а другите продължаваха да хихикат. Трескаво си разкопчах колана, събух си дънките за да намеря......ЧОРАП! Не че не го подозирах....Беше успял да се намъкне между дънките и чорапогащника ми като пияница в кръчма и кротичко стърчеше и ме излагаше. Така съм си прекосила половината град, добре че беше вече тъмно....
Сега следват няколко спокойни години на чорапено затишие....какво ли ще се случи следващия път?

Моят опит за репродукция на "Мона Лиза"

“Снежко затрупа всичко навън...” и една моя приятелка не успя да заведе детето си на детска градина. Но понеже очаква да се възпроизведе повторно (в осми месец е) и трябва да кротува, явно не може да търчи из стаите да се гони с дребосъка и ми съобщи, че я залъгва като шият пеленки за куклата Иван(!). И в главата ми изникна един доста неприятен подобен спомен от собствената ми скромна биография.
Понеже като малка много “обичах” да папкам, лелките в детската градина бяха принудени да ми помагат да дъвча, като ръчкаха с пръстчета бузките ми, за да задвижат дъвкателните ми зъбни колелца. Но като хитра сврака аз просто си избутвах залъчетата с езиче в другата бузка. След няколко седмици прибиране у дома с посинели от ръчкане бузки, нашите си ме прибраха и бях оставена на грижите на бременната ми с Ицко майка. Женицата по цял ден си седеше и бродираше гоблена “Мона Лиза”, като усърдно си задраскваше по сложна схема ушитите квадратчета с флумастер. Моето набито око забеляза, че тя задрасква и ушива, задрасква и ушива.....И непоклатимата ми брилятна още от ранна детска възраст логика сигнализира, че ако успея да задраскам всички квадратчета наведнъж, въпросния гоблен, виновен за липсата на внимание към моята четиригодишна скучаеща особа, ще бъде избродиран също толкова бързо.
Речено-сторено. Оставен без надзор, твореца в мен се пробуди и сграбчил жълт флумастер, френетично се втурна да създава импресии със замах, на който и Да Винчи би завидял, върху бялата част от схемата, до този момент чиста и неопетнена като падналия днес снежец.
Така и не успях да завърша шедьовъра си, защото музата ми беше прекъсната грубо и безцеремонно от изпадналата почти в истерия мама. Хвърлих оръжието на престъплението (сиреч жълтия флумастер) и хукнах към вратата на терасата, която водеше и към кухнята на ведомствената гарсониера във Враца, която споделяхме ние тримата, ембриона Ицко и цяла колония хлебарки. Тичах в кръг из стаите, а зад мен мама препускаше като бледолилав дирижабъл с домашната си рокля, развиващ изумителна за размерите си скорост. Може би този момент е поставил началото на любовта на брат ми към високите скорости, докато удобно наместен и закопчан с плацента е изживявал първото си rollercoaster приключение. До момента, в който мама заключи едната врата към терасата и ме плени като лисиче в кокошарник.
Не помня после какво стана, мама твърди, че съм била наказана. Това не го разбирам- вместо да поощри неподозирания ми до тогава талант...:D .Но родителите не винаги знаят кое е най-добро за децата...А пакостите са най-прекрасната част от детството :)
Малко след този случай ме екстрадираха обратно при баба в Берковица...