Зима

В сърцето ми е зима- вали имунитет
към пошлост и обиди. И трупа преспи вече.
Пронизващият вятър на новата реалност
ятата лицемери прогони надалече.

Направих си иглу от заледени чувства,
а снежния човек - от скептицизъм.
Изнежени страхливци в полярния ми дом
изобщо да не мислят да навлизат.

Превръщам в бучки лед омразните ми хора
и пускам си ги в чашата с мартини.
Студът, струящ от мен, сковава негативите,
а аз седя пред топлата камина.

Спасете ме!

Разтварям се в пространството...
Разпръсквам се...И се пилея...
И ставам мъничка- като мушица,
И абстрахирана от себе си живея...

Раздирам с нокти твоя образ,
под ноктите си те намирам-
на части, разглобен, издраскан...
и все по-цял и гещалтиран...

Измислям нови хоризонти,
недооткрити ги забравям,
забързана към “утре”, “после”,
“сега ” и “тука” изоставям...

Кръвта ми цапа циферблата,
към нервите ми прикрепен,
стрелките хранят се с духа ми..
Спасете ме! Спасете ме от мен !

Поствавилонска кула

Думите се раздвояват.
Даже дисперсират.
Нищо не е еднозначно.
“Да” и “не” мутират.

Всеки с някого говори-
никой не разбира...
Мултисмислов диалог
в хаоса вибрира.

Да говорим откровено
стана архаично...
Искаш ли да бъдем ретро
и да се обичаме?