….уютно сгушена в скута на Балкана… През зимата- завита с дебел снежен юрган,
през лятото – наметната със свежо зелено одеяло…
Колкото и романтично и приказно да звучи, Берковица спи!
Спи като загубила надежда,
търсеща упование единствено в съня…
Спи не като сираче, изоставено от родителите си, спи като
майка, изгубила децата си… А децата се пръснаха като трохички по бялата
покривка на света…
А искаме да се върнем,
копнеем да се върнем, да се сгушим под
топлото майчинско крило, но сякаш сме еднополюсни магнити…. И бягаме обратно….
Малините изгубиха вкуса си с напускането на момичетата с
розовите устни… И само парещите думи ни
напомнят за зеленината на копривата….
Понякога новородените опитват да я събудят с плача си, но са
твърде малко и плачат твърде тихо…. А тя
е заспала дълбоко….
Дано просто спи… Дано не е в кома…. Дано не е смъртно болна…
Даде ни твърде много, не поиска нищо в
замяна, а ние, нейните деца-егоисти, понякога почти я забравяме, забързани да
търсим спокойствие, сигурност и уют другаде… Но тя ни чака, изсъхнала като реката през
август, прорязана от бръчки като скалите под Ком, натежала от сълзи като
ручеите през пролетта…..
Макар и да се връщам рядко, тя винаги ми се усмихва с
беззъбата си старческа усмивка, прегръща ме и ме погалва по главата, а слънцето
се отразява в помътнелия й поглед , и някак грейва…. А аз всеки път си мисля, че следващия път ще
е различно, че няма да има кой да ме
посрещне, че може просто да не се събуди….
