1. Не купувайте четки за зъби, момичета! Не бързайте да накарате някой хигиенно осакатен да се чувства като у дома си в жилището ви. Ако един мъж държи достатъчно на себе си, на впечатлението, което оставя и не на последно място ако му пука какъв вкус ще остави след себе си, когато ви целуне, той ще е предвидил сам да си донесе четка за зъби и самобръсначка. И да си ги използва.
И въобще всякакви подаръци във вид на хигиенни средства са абсолютно забранени. По-скоро съм склонна да поставя под съмнение вашия вкус за мъже, ако сте допуснали до себе си някоя кръстоска на разгонен пор и мъртва вещица. С течение на времето ще разберете, че когато мирише тялото, обикновено смърди и душата.
2. Не бързайте да го впечатлявате с готварски умения! Не се залоствайте между тенджерите и тиганите като пред комплект барабани. Рискувате да приучите индивида да идва при вас само когато е гладен, създавате му рефлекс като при кучето на Павлов. Не сте хранилка, нито любимата му баба. Има достатъчно алтернативи под формата на ресторанти, кебапчийници, павилиони за бургери и всякакъв джънк фууд. Да не говорим при колко мъже доживот съществува опцията "Ще хапна при мама". Няма да умре гладен, милия. Така или иначе любовта, която минава през стомаха, неизбежно приключва в канализацията.
3. Не разглезвайте мъжете! Зарежете поученията на майките и бабите си, че жената трябва да се грижи за комфорта на мъжа. Мъжете не са бебета, те са зрели, разумни, мислещи същества с ръце, крака, уста, мозък и изобщо притежават си целия необходим набор органи за оцеляване. Не мога да си обясня защо насилствено трябва да ги превръщаме в лежаща на дивана, хранена в устата с лъжичка пихтия, а после да мрънкаме какво шкембе са пуснали и колко мързеливи са станали.
4. Не отказвайте да ви сменя крушките! Да, разбира се, че можем да си ги сменяме сами, не е ядрена физика. Освен това можем сами да отпушваме канали, да боядисваме стени и да шофираме. Но възниква въпросът, ако започнем да вършим всичко това сами, за какво точно ще ни е необходимо присъствието на индивида от мъжки пол у дома? Няма ли да е по-лесно да си ползваме вибраторите и да си спестим купища главоболия и мръсни чорапи?
5. Не правете първата крачка! Твърде вероятно е да се спънете. Да, отдавна не живеем в Средновековието, еманципирани сме... И понякога виждаме нещата много по-ясно от мъжете, но смелостта ви и форсирането на взаимоотношения по-скоро плаши до смърт силния пол, отколкото да предизвиква възхищение. Мъжът е ловец. Поне трябва да бъде. Не му отнемайте това удоволствие. Ако не предприема действия спрямо вас дълго време, най-вероятно просто не проявява интерес. Преживейте го.
6. Не крещете! Не всички мъже харесват блек метъл, а и никой няма да ви върне изхабените нерви. Разговаряйте за проблемите спокойно и аргументирано. Ако нещата продължат да куцат, сменете мъжа, не децибелите.
7. Комуникирайте! Не премълчавайте проблемите, не прикривайте яда си. Те притежават способността да се акумулират, самооплождат и размножават. И изисквайте обратна връзка и варианти за решения. Ако човекът до вас слуша с половин ухо, не желае да разговаря или избягва проблемите, вижте предния абзац- и сменете мъжа ;)
петък, 15 юли 2016 г.
сряда, 13 юли 2016 г.
Счупени хора
Има хора, пристрастени към вещи- трупат ги, пазят ги, отказват да се отърват от тях дори когато са счупени.
Аз пък съм пристрастена към счупени хора.
Счупените хора изглеждат сюрреалистично, но са невидими с просто око. Тях може да ги разпознае само друг счупен човек. Те са били пометени, премазани, разбити от нещо в живота до такава степен, че характерите им се разпаднали на милиони парченца, а душите им са агонизирали. Но са се съвзели. Събрали са частите си и са ги сглобили отново, по схема, която те са преценили за подходяща. Не изглеждат като преди, не се и стремят към това. Осъзнават, че са различни и губят интерес към еднаквостите. Застъпили са начупените си парченца едно с друго като люспи на риба и са също толкова неуловими и хлъзгави. Не можеш да ги разгадаеш, те са спрели да бъдат прозрачни. Под бронята им има цели вселени, а люспите отразяват стотици гледни точки, различни фрагменти от действителността и фантазиите. Те са живи калейдоскопи.
Счупените хора странят от останалите. Привличат ги други счупени хора, с които се чувстват комфортно и не се притесняват да бъдат себе си. На които не се налага да обясняват това, което за тях самите е очевидно. Те са спрели да бъдат стадо. Превърнали са се в глутница.
Осъзнават, че най-хубавото, което им се е случило в живота, е това, че са се счупили, че са счупили мирогледа и хоризонта си, че са пуснали на свобода възприятията и логиката си и са раздробили ограничителните рамки. Целите хора са им безинтересни. Скучни. Празни стъклени чаши. Обръщат им внимание колкото преяла котка на изпречила се на пътя ѝ мишка- търкалят ги, обръщат ги наляво-надясно, играят си с тях. Не умишлено и не с лоши помисли, просто не знаят какво друго да правят с тях. Комуникацията между едните и другите е трудна, а в много случаи излишна. Нещата, които ги забавляват, натъжават, разплакват, чувството им за хумор са непонятни за другите. Тези, които грабват интереса и вниманието им също. Те са достатъчни едни на други и самодостатъчни вън от контекста. Съблекли са от себе си необходимостта да се впишат в съществуващия социум, който не може да го осъзнае и опитва всячески да ги облече с такава.
Счупените хора не се страхуват да останат сами, даже напротив. Самотата им дава време и пространство да намерят и бъдат себе си. Не се страхуват и от тишината. За тях не съществува неловко мълчание, не изпитват необходимост да запълват вакуума с празни думи, наслаждават му се, изпълват го с мисли, боготворят го.
Парадоксално, но стените, които издигат около себе си, имат притегателна сила. Към тях прииждат хора, които искат да им помогнат да излязат обратно сред другите, да ги поправят, да върнат предишната им форма. Но счупените хора се харесват такива, каквито са. Разрухата им е донесла знание.
А счупеното наистина носи щастие.
Аз пък съм пристрастена към счупени хора.
Счупените хора изглеждат сюрреалистично, но са невидими с просто око. Тях може да ги разпознае само друг счупен човек. Те са били пометени, премазани, разбити от нещо в живота до такава степен, че характерите им се разпаднали на милиони парченца, а душите им са агонизирали. Но са се съвзели. Събрали са частите си и са ги сглобили отново, по схема, която те са преценили за подходяща. Не изглеждат като преди, не се и стремят към това. Осъзнават, че са различни и губят интерес към еднаквостите. Застъпили са начупените си парченца едно с друго като люспи на риба и са също толкова неуловими и хлъзгави. Не можеш да ги разгадаеш, те са спрели да бъдат прозрачни. Под бронята им има цели вселени, а люспите отразяват стотици гледни точки, различни фрагменти от действителността и фантазиите. Те са живи калейдоскопи.
Счупените хора странят от останалите. Привличат ги други счупени хора, с които се чувстват комфортно и не се притесняват да бъдат себе си. На които не се налага да обясняват това, което за тях самите е очевидно. Те са спрели да бъдат стадо. Превърнали са се в глутница.
Осъзнават, че най-хубавото, което им се е случило в живота, е това, че са се счупили, че са счупили мирогледа и хоризонта си, че са пуснали на свобода възприятията и логиката си и са раздробили ограничителните рамки. Целите хора са им безинтересни. Скучни. Празни стъклени чаши. Обръщат им внимание колкото преяла котка на изпречила се на пътя ѝ мишка- търкалят ги, обръщат ги наляво-надясно, играят си с тях. Не умишлено и не с лоши помисли, просто не знаят какво друго да правят с тях. Комуникацията между едните и другите е трудна, а в много случаи излишна. Нещата, които ги забавляват, натъжават, разплакват, чувството им за хумор са непонятни за другите. Тези, които грабват интереса и вниманието им също. Те са достатъчни едни на други и самодостатъчни вън от контекста. Съблекли са от себе си необходимостта да се впишат в съществуващия социум, който не може да го осъзнае и опитва всячески да ги облече с такава.
Счупените хора не се страхуват да останат сами, даже напротив. Самотата им дава време и пространство да намерят и бъдат себе си. Не се страхуват и от тишината. За тях не съществува неловко мълчание, не изпитват необходимост да запълват вакуума с празни думи, наслаждават му се, изпълват го с мисли, боготворят го.
Парадоксално, но стените, които издигат около себе си, имат притегателна сила. Към тях прииждат хора, които искат да им помогнат да излязат обратно сред другите, да ги поправят, да върнат предишната им форма. Но счупените хора се харесват такива, каквито са. Разрухата им е донесла знание.
А счупеното наистина носи щастие.
вторник, 5 юли 2016 г.
Вегетарианец по неволя
Докторката важно намества очилата си, взирайки се в папката с изследванията ми. Сумти, повдига вежди, цъка с език. Аз седя срещу нея на въртящ се стол, но единственото, което се върти, са хипохондричните мисли в главата ми. Изпитвам комфорта на индиец, настанил се върху дъска с пирони. Чакам си присъдата.
- Какви са тези кетони тук? Диета ли пазите, гладувате ли?
- Не пазя диета. След последния антибиотик ме болят зъбите и не мога да се храня нормално.
- Аха. Има тук и висок белтък, и холестерол.... Ядете ли месо?
- Да. Всеки ден.
- Трябва да го намалите. Консумирайте не по-често от 1-2 пъти седмично.
Трябва да го намалите. Трябва да го намалите. Трябва да го намалите....
Мамка му, животът изобщо не е справедлив. След като се наложи преди година и половина да спра цигарите и кафето заради твърде ускорения пулс, сега ми посегна и на месцето. Да, с всичко се свиква, но започвам да се чувствам като бабичка в село в Северозападна България, чиято къща системно е разбивана и всичко ценно периодично изчезва.
Ама щом трябва.... И с това ще свикна.
Минавам през супермаркета. Страня от витрината с месата като съвременен вампир-въздържател от човек с порезни рани. Преглъщам шумно и трудно. В гърлото ми сякаш е заседнала огромна ПОСТНА буца. Отидоха пържолките, отиде шкембенцето..... И крилцата отлетяха по дяволите. Нищо, ще компенсирам с ударна доза шоколад. Трябва да се справя.
Случвало ли ви се е да имате среща с човек, когото изобщо не харесвате? За да угодите на родителите си, на приятел, или за да си докажете, че не сте тесногръд и предубеден и всеки заслужава да получи своя шанс. Приготвяте се за срещата, но без да си давате зор много-много. Един гребен, някакви дрехи, колкото да не приличате на битник, грима може и да го пропуснем. За парфюма за специални случаи дума да не става.
Еми, СЪЩОТО е да готвите постно.
Режа вяло салатата. Мятам две яйца в тигана. Да знаете, че когато яйцата са чифт, трябва да си вървят в комплект с наденицата. Във ВСЯКАКЪВ смисъл.
Нямам желание даже червен пипер да им поръся. Една приятелка се опитва да ме утеши по телефона и ми изрежда вегетариански рецепти. Да бе да, ще седна да готвя два часа ястие, което ще глътна за 5 минути и след максимум час ПАК ще съм гладна. Никакъв шанс.
Криво-ляво дъвча. Криво-ляво се засищам. Запасила съм се с ядки, царевични пръчици, пуканки, шоколад. Обикалям нервно, с резките движения на гладна кокошка, отворила съм всички пакети и тъпча от всичко по много. Резултат няма. Стомахът ми е органен еквивалент на Бермудския триъгълник.
Ден втори. От сутринта ми се вие свят. За закуска опустошавам един голям шоколад и очаквам прилив на енергия. Получавам единствено отлив на всякакви положителни чувства към лекарката, болестите и всъщност човечеството като цяло.
До обяд вече ми е крайно зле. За капак навън е почти 40 градуса. Вие ми се свят. Добирам се до апарата за кръвно- 66/89. Лоша работа. Пия вода, пак сладко, вземам хладен душ. Малко ми просветва и избутвам деня.
Ден трети. Спя до обяд. Ставам и се придвижвам до банята с увереността на пияница след бутилка концентрат. Пипнешком стигам до кухнята и излапвам дневната доза шоколад. Ефект отново няма. Апаратът ми за кръвно тия дни се конкурира за вниманието ми с лаптопа, а връзката ми с лаптопа винаги е била ИЗКЛЮЧИТЕЛНО моногамна. 65/87. Егати. Ще се мре.
Започва лудо ровене из интернет и четене на форуми и съвети (да, много ясно, че и в Бг мама се рових). На няколко места срещам препоръка за консумация на айрян със сол. Стичам се до магазина под блока и някак се добирам обратно до нас. Бъркам френетично с лъжицата и соля в чашата като служител на Чистота при обилен снеговалеж. Изпивам две чаши. Попросветва ми.
Ден четвърти. Тътря се към парка с грацията на човек с физическо увреждане. Строполявам се на пейката. Дъвча някакви царевични пръчици. Започват да кацат гълъби. Чупя пръчици и им ги хвърлям. Гледам ги как ги поглъщат с усмивката, с която злата вещица е наблюдавала Хензел и Гретел да ръфат захарната ѝ къщичка. Привиждат ми се голи, без пера, запечени до златисто, с хрупкава, богата на холестерол коричка. Сещам се за пилешките трътчици, които си купувам понякога от топлата точка на супермаркета. Крехки, сочни, мазнички.....
Ден пети. Много ми е лошо. Лекарката позволи месо 1-2 пъти в седмицата.
Днес ще е.
Вземам тарелка пилешки бутчета. Въртя я в ръце, колебая се.... Не е добра идея.
Ще взема две!
От тия бутчета сякаш ми поникнаха криле. Оставям ги на балкона да се размразят. При почти 40 градуса не отнема безкрайно дълго време. Овкусявам ги с червено пиперче, чесънче, масълце и Вегетка. След половин час от фурната се разнася мирис на щастие. Суетя се около салатата с охотата на млада невеста- зеленчуците никога не са били рязани толкова симетрично, а настърганото сирене разпределено толкова равномерно.
Захапвам.... Пълно блаженство... Каква крехкост, какъв аромат, как приятно хрупка коричката, а месото се отделя само от костта.....И в устата остава приятен послевкус на чесън... Сякаш ям късче от рибицата на Рая....
Време е за апарата за кръвно. 80/120. Няма световъртеж, няма нервност, не мразя целия сват. Отивам до месарницата и се запасявам с джолан, вратни пържоли и шкембе. Да ме прощават вегетарианците. Аз бях до тук.
- Какви са тези кетони тук? Диета ли пазите, гладувате ли?
- Не пазя диета. След последния антибиотик ме болят зъбите и не мога да се храня нормално.
- Аха. Има тук и висок белтък, и холестерол.... Ядете ли месо?
- Да. Всеки ден.
- Трябва да го намалите. Консумирайте не по-често от 1-2 пъти седмично.
Трябва да го намалите. Трябва да го намалите. Трябва да го намалите....
Мамка му, животът изобщо не е справедлив. След като се наложи преди година и половина да спра цигарите и кафето заради твърде ускорения пулс, сега ми посегна и на месцето. Да, с всичко се свиква, но започвам да се чувствам като бабичка в село в Северозападна България, чиято къща системно е разбивана и всичко ценно периодично изчезва.
Ама щом трябва.... И с това ще свикна.
Минавам през супермаркета. Страня от витрината с месата като съвременен вампир-въздържател от човек с порезни рани. Преглъщам шумно и трудно. В гърлото ми сякаш е заседнала огромна ПОСТНА буца. Отидоха пържолките, отиде шкембенцето..... И крилцата отлетяха по дяволите. Нищо, ще компенсирам с ударна доза шоколад. Трябва да се справя.
Случвало ли ви се е да имате среща с човек, когото изобщо не харесвате? За да угодите на родителите си, на приятел, или за да си докажете, че не сте тесногръд и предубеден и всеки заслужава да получи своя шанс. Приготвяте се за срещата, но без да си давате зор много-много. Един гребен, някакви дрехи, колкото да не приличате на битник, грима може и да го пропуснем. За парфюма за специални случаи дума да не става.
Еми, СЪЩОТО е да готвите постно.
Режа вяло салатата. Мятам две яйца в тигана. Да знаете, че когато яйцата са чифт, трябва да си вървят в комплект с наденицата. Във ВСЯКАКЪВ смисъл.
Нямам желание даже червен пипер да им поръся. Една приятелка се опитва да ме утеши по телефона и ми изрежда вегетариански рецепти. Да бе да, ще седна да готвя два часа ястие, което ще глътна за 5 минути и след максимум час ПАК ще съм гладна. Никакъв шанс.
Криво-ляво дъвча. Криво-ляво се засищам. Запасила съм се с ядки, царевични пръчици, пуканки, шоколад. Обикалям нервно, с резките движения на гладна кокошка, отворила съм всички пакети и тъпча от всичко по много. Резултат няма. Стомахът ми е органен еквивалент на Бермудския триъгълник.
Ден втори. От сутринта ми се вие свят. За закуска опустошавам един голям шоколад и очаквам прилив на енергия. Получавам единствено отлив на всякакви положителни чувства към лекарката, болестите и всъщност човечеството като цяло.
До обяд вече ми е крайно зле. За капак навън е почти 40 градуса. Вие ми се свят. Добирам се до апарата за кръвно- 66/89. Лоша работа. Пия вода, пак сладко, вземам хладен душ. Малко ми просветва и избутвам деня.
Ден трети. Спя до обяд. Ставам и се придвижвам до банята с увереността на пияница след бутилка концентрат. Пипнешком стигам до кухнята и излапвам дневната доза шоколад. Ефект отново няма. Апаратът ми за кръвно тия дни се конкурира за вниманието ми с лаптопа, а връзката ми с лаптопа винаги е била ИЗКЛЮЧИТЕЛНО моногамна. 65/87. Егати. Ще се мре.
Започва лудо ровене из интернет и четене на форуми и съвети (да, много ясно, че и в Бг мама се рових). На няколко места срещам препоръка за консумация на айрян със сол. Стичам се до магазина под блока и някак се добирам обратно до нас. Бъркам френетично с лъжицата и соля в чашата като служител на Чистота при обилен снеговалеж. Изпивам две чаши. Попросветва ми.
Ден четвърти. Тътря се към парка с грацията на човек с физическо увреждане. Строполявам се на пейката. Дъвча някакви царевични пръчици. Започват да кацат гълъби. Чупя пръчици и им ги хвърлям. Гледам ги как ги поглъщат с усмивката, с която злата вещица е наблюдавала Хензел и Гретел да ръфат захарната ѝ къщичка. Привиждат ми се голи, без пера, запечени до златисто, с хрупкава, богата на холестерол коричка. Сещам се за пилешките трътчици, които си купувам понякога от топлата точка на супермаркета. Крехки, сочни, мазнички.....
Ден пети. Много ми е лошо. Лекарката позволи месо 1-2 пъти в седмицата.
Днес ще е.
Вземам тарелка пилешки бутчета. Въртя я в ръце, колебая се.... Не е добра идея.
Ще взема две!
От тия бутчета сякаш ми поникнаха криле. Оставям ги на балкона да се размразят. При почти 40 градуса не отнема безкрайно дълго време. Овкусявам ги с червено пиперче, чесънче, масълце и Вегетка. След половин час от фурната се разнася мирис на щастие. Суетя се около салатата с охотата на млада невеста- зеленчуците никога не са били рязани толкова симетрично, а настърганото сирене разпределено толкова равномерно.
Захапвам.... Пълно блаженство... Каква крехкост, какъв аромат, как приятно хрупка коричката, а месото се отделя само от костта.....И в устата остава приятен послевкус на чесън... Сякаш ям късче от рибицата на Рая....
Време е за апарата за кръвно. 80/120. Няма световъртеж, няма нервност, не мразя целия сват. Отивам до месарницата и се запасявам с джолан, вратни пържоли и шкембе. Да ме прощават вегетарианците. Аз бях до тук.
Абонамент за:
Публикации (Atom)