неделя, 26 февруари 2017 г.

Любовта, която минава през стомаха и приключва в канализацията

От известно време в главата ми се върти една типологизация на токсичните връзки, която ще ви се стори твърде груба и цинична и доста се чудех дали да я „изцвъкам“ на белия лист, но в крайна сметка реших да споделя дълбокото си вселенско прозрение. После ме изгорете на клада ако искате.
1. Любовта като запек- обичате половинката си, правите всичко възможно тя да се чувства обгрижвана, приета безрезервно, да не страда от липса на внимание, подаръци, финанси и каквото там се сетите. Правите всичко по силите си. Напъвате се яко. Връзката обаче очевадно не върви. Дори и с клизми. И вече се чудите какво по дяволите да направите, за да се получат нещата. Напън след напън, които, признайте си, подсъзнателно сте наясно, че са безполезни. Нещата няма да се получат насила. Да давите мъката си в алкохол или съответно разхлабително е временно решение. Осъзнайте, че ако вие сте изтерзаното от усилия черво, вашата така наречена половинка е неговото миризливо и преработено съдържимо- ни повече, ни по-малко. Вземете една ролка тоалетна хартия, омотайте в нея чувствата си, хвърлете ги в тоалетната и пуснете водата. След време ще ми благодарите.
2. Любовта като разстройство- любов на големи, обилни, разводнени порции. През 20 минути. Тъкмо си затворил телефона и си захванал да вършиш нещо, ето че писука месинджъра. Или вайбъра. Безсмисленото „Какво си правиш?“. И се чудиш сега да му съобщиш ли, че скубеш косми по тялото си от Северния до Южния полюс, а в момента точно изсичаш една екваториална гора, за да те остави на мира, но вместо това лигаво отговаряш- „разкрасявам се и си мисля за теб“. Задължително с дебилен емотикон на края. Половинката явно е доволна и следва близо половинчасово затишие. Влизаш да си провериш мейла и БААМ!- любовно писмо. Ама разбира се. Как така ще четеш служебни мейли или ще отговаряш на покани за интервюта за работа, като може да отделиш И ТОВА време да се лигавиш с любимия виртуално. Абсолютно всяка твоя публикация в социалните мрежи подлежи на безкрайни коментари и анализи- “Тази песен е поздрав за мен, нали?“, „Снощи са те тагнали в някакво заведение с твои приятели, защо не ме извика с вас, да не те е срам от мен, не ме ли харесваш?“ и десетки подобни. Букети по куриер в офиса- нека цялата фирма разбере, че не си сам, в случай, че някой колега реши да флиртува с теб. Територията е маркирана. Личното време и пространство заминават по дяволите. Не пожелавам никому да се обвърже с човек с ниска самооценка и произтичаща от нея болезнена ревност. За такива си има терапевти. Живейте си живота и ги оставете да заливат с лайната си някой друг. През 20 минути.
3. Любовта като колит- или „много шум за нищо“. Големи думи, големи обещания, вярваме, че сме единствени, а половинката ръси щедри обещания като в предизборна кампания за това какво ще правим заедно, колко много време ще прекарваме заедно, колко велики неща може да постигнем, ако се подкрепяме взаимно и как трябва винаги да разчитаме на него/нея. Само дето НИКОГА не се случва НИЩО. И в момент, в който наистина се наложи да разчиташ на този човек в кризисна ситуация, виждаш, че той не е нищо повече от въздух под налягане. Нещо като мехурите с газове в червата, които ни раздуват като баскетболни топки, докато в един момент просто излязат през входа или изхода(пръъъц!) и коремът ни спадне. Твърде много празнословия и лъжи, характерно е за патологичните лъжци. Така и не разбрах обаче тези хора наистина ли си вярват, или всичко е умишлено с цел тотална заблуда.
4. Любовта като рак на хранопровода- в началото нещата вървят гладко и нормално. В един момент си даваш сметка, че нещо се изражда и се опитва да запуши пътя ти към външния свят като тумор в хранопровода- незнайно как си позволил на половинката да те откъсне от приятелите и семейството ти (до степен да не си вдигаш телефона, когато ти звънят, защото той се изнервя) и да те зароби между печката и пералнята- и О, ДА, да те кара да се чувстваш щастлив от факта, че си достоен да угаждаш на побърканите прищевки, които отнемат абсолютно цялото ти свободно време. Не излизаш с други хора, но вече не излизаш и с него. Той е някъде навън, прави си нещо, което му харесва и си е наумил- пие бира, има любовница, ходи на нелегални гонки или каквото там иска да прави, докато ти седиш и се чудиш дали да сложиш чер пипер в яхнията или не, защото ако не му хареса, ще я изсипе в тоалетната и ще готвиш втори път, нищо, че минава полунощ. Примерно. Излишно е да споменавам, че този тумор трябва да бъде изрязан възможно най-скоро.
Ако все пак нервите ви издържаха да стигнете до края, мога само да ви пожелая да се грижите за правилната обмяна на чувствата и веществата в себе си. И да консумирате повече от това, което наистина ви харесва и доставя удоволствие

сряда, 8 февруари 2017 г.

Парфе на ужасите

Прасчо обича сладко, а и има повод да почерпи и решава за десерт да спретне парфе. Прасчо обаче НИКОГА не е правил парфе и се доверява сляпо на рецепта от нета. Разбива сметанка от кутията , добавя два черни шоколада, разтопени на водна баня, кофичка заквасена сметана- опитва..... И почти повръща. По-горчиво е от Алмус. Опит за неутрализация с доволно количество захар и вкуса става още по-покъртителен. Прасчо не е внимавал и вместо сладкарска е взел готварска сметана, а и шоколадите са в повече.
Спирам да говоря за себе си в трето лице с животински названия. Изсипвам в тоалетната сместа с консистенция и цвят на разстройство и слизам на бегом до магазина. В момента, в който се измъквам от асансьора и се пресягам да натисна ключа за лампата във входа, токът спира. Един престой в асансьора би подействал освежително на клаустрофобията ми. И това ако не е късмет! Презареждам продуктите и изпълзявам до седмия етаж на мижавата светлина на телефона.
Няма ток- чудо голямо! Това не може да ме спре, парфето ще го правя СЕГА. Разбира се, създавам си подходяща атмосфера- три свещи с аромат на ванилия на масата и една на мивката за удобство. Отвинтвам накрайника за разбиване на яйца от пасатора и започвам да разбивам френетично сладкарската сметана. По рецепта трябва да докарам „твърд сняг“. Блъскам като обезумяла 15 минути, но резултата е някакво ново агрегатно състояние- бих го нарекла “твърда боза” или “разтапящ се сняг”. През това време стаята неумолимо изстива, а батерията на телефона ми пада. Отказва дори да ме свърже с Фейсбук. Сещам се за хората, загинали от студ в италианския хотел и започвам да разбивам още по-чевръсто- ако не друго, поне да се стопля.
Явно това с разбиването няма да се получи. Зарязвам бъркалката. Когато няма ток, няма кой знае колко възможности за занимания. Хващам телефона и звъня на една приятелка. Вместо „Ало“, отсреща чувам- „Да, няма ток“. Чете мисли момичето. Набързо приключваме разговора, за да не ни паднат батериите съвсем.
Кризата е повсеместна.
От чиста скука хващам пак да разбивам. Оплесквам се доволно с крема и влизам в банята да се измия. Оставям свещта пред огледалото. Виждам отражението си в гръб в огледалото на вратата. Сещам се за Дама Пика, която призовавахме като деца със свещи пред огледалото. И за един човек с кука- Candyman (да, вечерта определено е тематична). Опитвам да не мисля за тях, но просто не мога да мисля за нищо друго. Във въображението ми двете огледала са портали към други, ЛОШИ измерения, и чакам всеки момент нещо да се промъкне през тях. Нещо лепкаво, слузесто, като желатина за парфето, с ръце-бъркалки за миксер и мозък с гъстотата на неразбита сладкарска сметана, стичащ се от разбитата му глава. Нещо, което ще ме сграбчи, ще изпотроши кокалите ми ,ще ме набута в свръхголяма форма за торта и ще ме гази, докато запълня добре всички ъгълчета. Ще ме остави да престоя една нощ, докато кръвта ми се съсири, а сутринта ще забие изгнилите си зъби в плътта ми и ще дърпа, докато се чуват звуци като от разпарящ се плат и......
Токът дойде! Алелуя! Миксерът възкръсна, конвекторът се включи, стаята приятно се затопли, а аз все още изпитвам ледени тръпки. Ей сега ще спретна парфето, а после дали да не си дръпна някой филм на ужасите?....

петък, 27 януари 2017 г.

Петзвезден ресторант за каша

Казват, че човек трябва да се занимава с това, което умее и което му е по сърце. И че ако превърнеш хобито си в работа, няма да работиш и ден повече. Освен това все пак е необходимо да откриеш неазета пазарна ниша и да я атакуваш, преди някой друг да се е досетил и да те изпревари.
И така- в какво съм най-добра? Ами... умея да забърквам каши. Предимно за собствена консумация, но какво пък, мамка му, ми пречи да опитам. С развитието на технологиите и всеобхватните пипала на Интернет хората стават все по-мързеливи. Не е далече денят, когато ще ги мързи дори в една проста каша да се забъркат, да понагазят в лайната и да си надробят попарата.
И тук се появявам аз! Сядам и спретвам едно бизнес-планче. Какво ще ми е необходимо? За начало, трябва да си намеря кокетно малко ресторантче някъде из търговската част. Да го декорирам, да поръчам неонова реклама- името на местенцето трябва да е нещо семпло, запомнящо се и да създава личен уют- „Ваша каша“ ми звучи добре. Логото ще е някоя секси вещица с мрежести чорапи, наведена над казан с вряща зелена течност (нали все пак сексът продава).
Второ, трябва да изготвя примерно меню и да реша от къде да доставям провизии. За една качествена каша автентичните продукти са много важни. Ще проуча кой внася сушена драма от Латинска Америка, замразена депресия от Скандинавието, вакумиран темперамент от Италия, бутилирана романтика от Франция и фанатизъм на прах от Близкия Изток. Завист, дребнавост, тесногръдие и инат виреят навсякъде на родна почва, ще си ги осигурявам пресни.
Трето, трябва да помисля за реклама. Целевата група са младите хора, Интернет-поколението, което общува с емотикони, вдигнати палци за Like и има проблем с вербализирането на мислите си. Представете си само- младеж се запознава с девойка, пише „Здр, кво пр?“, тя изпраща усмихнат емотикон и диалога се самоубива. Не умеят да си забъркат сами кашата. Но вече не е и необходимо! Всичко, което трябва да направят, е да си уговорят среща и да дойдат в моя ресторант. Там моя милост в ролята на врял и кипял във всемъзможни каши шеф-готвач ще им приготви персонализирана кашичка според техните предпочитания, която те с наслада ще си изконсумират. Чиста работа. За почитателите на традиционната кухня ще дробя междусъседски попари, а за по-екстремните натури ще предлагам истерия алангле. И веганите- за малко да ги пропусна и да бъда обвинена в дискриминация- специално за тях – фригидни броколи и суров фанатизъм.
Добре би било да предлагам и кетъринг. Какво по- подходящо от пълнени чушки с драма, овкусени с щипка безпочвени обвинения за вечеря в уюта на собствения ви дом? Или кошница за пикник, пълна с дебело намазани с ревност сандвичи за срещата през уикенда? За работещите- кюфтенца от завист с гарнитура от интрига директно в офиса. Сам си у дома, гаджето ти те е зарязало, изнесло се е и няма кой да ти сготви- след 10 минути на прага доставяме прясно приготвена пица „Депресия“, поръсена с пикантни самоубийствени мисли.
Смятате, че е твърде хубаво, за да е истина? Разбира се, че сте прави. Ето я и уловката- „Ваша каша“ не е място, което всеки може да си позволи. Качествените каши излизат скъпо, но пък гарантирано задълго засищат и се помнят, а в устата остава незабравим тръпчив послевкус.

Когато петък 13-ти буквално те залее....

Събуждам се някъде около обяд от странни звуци по тавана. Решавам, че си въобразявам- на последния етаж съм, над мен има само покрив със съмнително здрави керемиди и „безброй звезди“, както се пее в една песен. Времето се смили над хленчещите душици и реши да поомекне. Топят се висулки, свлича се сняг, логиката ми ме убеждава, че няма какво друго да трополи там горе.
Понеже хубавите неща стават бавно, се търкалям още поне половин час в просъница, преди да реша да си отворя очите. Поглеждам към прозореца- на стената до него се мъдри мокро петно, а под прозореца се процежда разузнавателна струйка вода и се прокрадва към пода.
Опаа!
Струйката всъщност вече е стигнала до пода и е окупирала малък полукръг във формата на ехидна усмивка. Отварям прозореца, виждам къде е проблема, казвам си- майната му, в момента нищо не може да се направи, пролетта ще викна майстор. Няма да се поддам на всеобщия фатализъм за петък 13-ти. Процедила се малко водица- ми ще ми върви като по вода!
Мотая си се напред-назад, по някое време засядам в стаята и странните звуци от тавана започват да ми човъркат в главата. Ще изляза да напазарувам, може да халюцинирам от глад.
Натискам бутона за асансьора и в същия момент усещам НЕЩО над главата си. Косата, веждите и всички недоепилирани косъмчета по тялото ми настръхнаха. Поглеждам нагоре- през отворения метален капак към покрива виждам главата на съседката, надничаща като през отворен люк. Окопитвам се- не е древен насилствено събуден от сън вампир, не са извънземни или някакви свръхестествени създания (трябва остро да сменя жанра на филмите и книгите, не ми действат добре на нервите). Усещам, че нещо работата е дебела, щом тази жена на петдесет и кусур години се е изкачила по тръбите, които уж се водят стълба, до покрива.
В следващия момент забелязвам и майка ѝ, жилаво дребно бабе, гонещо осемдесетака, и осъзнавам, че работата е не просто дебела, ами направо тлъста, с висок холестерол и полузапушени прединфарктно артерии. Питам какво става и ми обясняват, че тръбата на парното под покрива се е спукала и през тавана им се просмуква вода. Слизам на бегом до магазина, купувам провизии и фенерче, мятам торбата вкъщи и изпълзявам на покрива.
Горе ситуацията е такава, че колкото и да са събирали водата с кофи и парцали, утре съм сигурна, че ще си имаме лична ледена пързалка. Което не е чак пък толкова лошо (никакъв фатализъм, гледаме положително на нещата). Запретвам ръкави, пълзя под гредите, съседката мъкне към стълбището подгизнали парчета изолационна вата и ги мята да съхнат като прясно одрани трофейни кожи. Малко късно се появих честно казано, те бяха свършили почти цялата работа сами. В единия ъгъл се суети някакъв майстор и подменя спуканата тръба. Аз се завирам в дупката, която е над моята стая и намирам шибания теч. Както си и мислех- нищо не може да се направи сега. Псувам си наум, лазя напред-назад, краката ми са подгизнали, коленете- мръсни.... По едно време се усещам, че съм започнала да ръся майни и на глас, ама от ония нашите си, северозападните, дето са люти като мексикански чушлета, а съседката, която беше видимо притеснена, ме поглежда и се подсмихва. И както си бяхме омазани като току-що изпълзели от окоп войници, взехме да се кикотим. В типично мой стил, когато съм уплашена или напрегната, почвам да пускам някакви шегички. Стоим си в петък следобед на върха на блока по комшийски, разнасяме легени като подлоги на опикания ни покрив и се смеем. Междувременно майсторът смени тръбата, пуснаха водата за парното и тръгнахме да се спускаме към входа. Жената ми подаде ръка с думите- „Много се радвам, че се запознахме, макар и при тези обстоятелства“. Благодари ми за съдействието и си разменихме телефоните с уговорката да се викаме при нужда (силно се надявам да не е при голяма нужда). И в края на краищата си имам студено петно на стената и топло ново познанство. Честит петък 13-ти!

сряда, 11 януари 2017 г.

Бягство

Няма по-брутално кардио от бягството от реалността. Тичаш презглава, останал без дъх, дробовете ти изгарят за глътка въздух, сърцето блъска някакво безумно соло, а умът астматично се задъхва в напразен опит да те догони.
Живееш на пълни обороти, обикаляш бар след бар, опиянен от алкохола и замаян от неоновите светлини и умело прикриваш ужаса да останеш насаме със себе си, да се прибереш у дома, където те е страх да запалиш дори свещ, защото не искаш да се изправиш лице в лице с танцуващите в ъгъла на съзнанието ти сенки. А в редките случаи, когато се престрашиш да запълниш вакуума у дома с присъствието си, музиката се излива от колоните, мощна като Ниагара, и заглушава прегракналия ти вътрешен глас.
Тук си и те няма. Изгубен си някъде във времето и пространството. И не искаш да се намериш, защото намирането означава завръщане, а няма към какво. Защото нещо или някой са се случили назад в миналото и са те накарали да побегнеш, сякаш по петите ти са всички хрътки на Ада. И скоростта те е опиянила.
Не се опитваш да разрешаваш проблеми, оставяш ги да плуват на повърхността като бучки лед в чашата с уиски. Съжденията стават също толкова повърхностни. Пречупваш постъпките на хората наоколо през собствената си счупена призма.
Ставаш параноичен. Не вярваш на никого. Когато някой се опита да те прегърне, започваш да се задушаваш панически и да се изплъзваш като змиорка. Превръщаш се в единак. Хищник. Емоционалната зависимост е за слабите. По-скоро би отрязал езика си с ръждясало бръснарско ножче, отколкото да признаеш, че те боли, че ти пука, че някъде там вътре все още се спотайва наивното крехко човече, което някога си бил.
Но колкото и да бягаш, да овкусяваш с алкохол остатъците от себе си, да "препиваш" с непукизъм, идва момент, в който капитулираш и припадаш.
После идва най-болезнената част.
Емоционалният махмурлук.