Пространството и времето се сливат,
създавайки хибридно измерение,
а вакуумът с пукот ме изпълва-
нечакан, нежелан, без разрешение.
И в тази странна, нова ситуация
се рея, губя почва под краката си-
като колода карти в мен разбъркват се
перцепции, предимства, недостатъци.
За първи път за никого не мисля-
по принцип по детински съм влюбчива.
Дали емоционално изразходих се,
или пък станах твърде придирчива?
Дали израстнах, или регресирах?
Дали процесът е необратим?
Родил ли се е адекватен стимул,
с когото в празнотата да градим?
