Прасчо обича сладко, а и има повод да почерпи и решава за десерт да спретне парфе. Прасчо обаче НИКОГА не е правил парфе и се доверява сляпо на рецепта от нета. Разбива сметанка от кутията , добавя два черни шоколада, разтопени на водна баня, кофичка заквасена сметана- опитва..... И почти повръща. По-горчиво е от Алмус. Опит за неутрализация с доволно количество захар и вкуса става още по-покъртителен. Прасчо не е внимавал и вместо сладкарска е взел готварска сметана, а и шоколадите са в повече.
Спирам да говоря за себе си в трето лице с животински названия. Изсипвам в тоалетната сместа с консистенция и цвят на разстройство и слизам на бегом до магазина. В момента, в който се измъквам от асансьора и се пресягам да натисна ключа за лампата във входа, токът спира. Един престой в асансьора би подействал освежително на клаустрофобията ми. И това ако не е късмет! Презареждам продуктите и изпълзявам до седмия етаж на мижавата светлина на телефона.
Няма ток- чудо голямо! Това не може да ме спре, парфето ще го правя СЕГА. Разбира се, създавам си подходяща атмосфера- три свещи с аромат на ванилия на масата и една на мивката за удобство. Отвинтвам накрайника за разбиване на яйца от пасатора и започвам да разбивам френетично сладкарската сметана. По рецепта трябва да докарам „твърд сняг“. Блъскам като обезумяла 15 минути, но резултата е някакво ново агрегатно състояние- бих го нарекла “твърда боза” или “разтапящ се сняг”. През това време стаята неумолимо изстива, а батерията на телефона ми пада. Отказва дори да ме свърже с Фейсбук. Сещам се за хората, загинали от студ в италианския хотел и започвам да разбивам още по-чевръсто- ако не друго, поне да се стопля.
Явно това с разбиването няма да се получи. Зарязвам бъркалката. Когато няма ток, няма кой знае колко възможности за занимания. Хващам телефона и звъня на една приятелка. Вместо „Ало“, отсреща чувам- „Да, няма ток“. Чете мисли момичето. Набързо приключваме разговора, за да не ни паднат батериите съвсем.
Кризата е повсеместна.
От чиста скука хващам пак да разбивам. Оплесквам се доволно с крема и влизам в банята да се измия. Оставям свещта пред огледалото. Виждам отражението си в гръб в огледалото на вратата. Сещам се за Дама Пика, която призовавахме като деца със свещи пред огледалото. И за един човек с кука- Candyman (да, вечерта определено е тематична). Опитвам да не мисля за тях, но просто не мога да мисля за нищо друго. Във въображението ми двете огледала са портали към други, ЛОШИ измерения, и чакам всеки момент нещо да се промъкне през тях. Нещо лепкаво, слузесто, като желатина за парфето, с ръце-бъркалки за миксер и мозък с гъстотата на неразбита сладкарска сметана, стичащ се от разбитата му глава. Нещо, което ще ме сграбчи, ще изпотроши кокалите ми ,ще ме набута в свръхголяма форма за торта и ще ме гази, докато запълня добре всички ъгълчета. Ще ме остави да престоя една нощ, докато кръвта ми се съсири, а сутринта ще забие изгнилите си зъби в плътта ми и ще дърпа, докато се чуват звуци като от разпарящ се плат и......
Токът дойде! Алелуя! Миксерът възкръсна, конвекторът се включи, стаята приятно се затопли, а аз все още изпитвам ледени тръпки. Ей сега ще спретна парфето, а после дали да не си дръпна някой филм на ужасите?....
сряда, 8 февруари 2017 г.
петък, 27 януари 2017 г.
Петзвезден ресторант за каша
Казват, че човек трябва да се занимава с това, което умее и което му е по сърце. И че ако превърнеш хобито си в работа, няма да работиш и ден повече. Освен това все пак е необходимо да откриеш неазета пазарна ниша и да я атакуваш, преди някой друг да се е досетил и да те изпревари.
И така- в какво съм най-добра? Ами... умея да забърквам каши. Предимно за собствена консумация, но какво пък, мамка му, ми пречи да опитам. С развитието на технологиите и всеобхватните пипала на Интернет хората стават все по-мързеливи. Не е далече денят, когато ще ги мързи дори в една проста каша да се забъркат, да понагазят в лайната и да си надробят попарата.
И тук се появявам аз! Сядам и спретвам едно бизнес-планче. Какво ще ми е необходимо? За начало, трябва да си намеря кокетно малко ресторантче някъде из търговската част. Да го декорирам, да поръчам неонова реклама- името на местенцето трябва да е нещо семпло, запомнящо се и да създава личен уют- „Ваша каша“ ми звучи добре. Логото ще е някоя секси вещица с мрежести чорапи, наведена над казан с вряща зелена течност (нали все пак сексът продава).
Второ, трябва да изготвя примерно меню и да реша от къде да доставям провизии. За една качествена каша автентичните продукти са много важни. Ще проуча кой внася сушена драма от Латинска Америка, замразена депресия от Скандинавието, вакумиран темперамент от Италия, бутилирана романтика от Франция и фанатизъм на прах от Близкия Изток. Завист, дребнавост, тесногръдие и инат виреят навсякъде на родна почва, ще си ги осигурявам пресни.
Трето, трябва да помисля за реклама. Целевата група са младите хора, Интернет-поколението, което общува с емотикони, вдигнати палци за Like и има проблем с вербализирането на мислите си. Представете си само- младеж се запознава с девойка, пише „Здр, кво пр?“, тя изпраща усмихнат емотикон и диалога се самоубива. Не умеят да си забъркат сами кашата. Но вече не е и необходимо! Всичко, което трябва да направят, е да си уговорят среща и да дойдат в моя ресторант. Там моя милост в ролята на врял и кипял във всемъзможни каши шеф-готвач ще им приготви персонализирана кашичка според техните предпочитания, която те с наслада ще си изконсумират. Чиста работа. За почитателите на традиционната кухня ще дробя междусъседски попари, а за по-екстремните натури ще предлагам истерия алангле. И веганите- за малко да ги пропусна и да бъда обвинена в дискриминация- специално за тях – фригидни броколи и суров фанатизъм.
Добре би било да предлагам и кетъринг. Какво по- подходящо от пълнени чушки с драма, овкусени с щипка безпочвени обвинения за вечеря в уюта на собствения ви дом? Или кошница за пикник, пълна с дебело намазани с ревност сандвичи за срещата през уикенда? За работещите- кюфтенца от завист с гарнитура от интрига директно в офиса. Сам си у дома, гаджето ти те е зарязало, изнесло се е и няма кой да ти сготви- след 10 минути на прага доставяме прясно приготвена пица „Депресия“, поръсена с пикантни самоубийствени мисли.
Смятате, че е твърде хубаво, за да е истина? Разбира се, че сте прави. Ето я и уловката- „Ваша каша“ не е място, което всеки може да си позволи. Качествените каши излизат скъпо, но пък гарантирано задълго засищат и се помнят, а в устата остава незабравим тръпчив послевкус.
И така- в какво съм най-добра? Ами... умея да забърквам каши. Предимно за собствена консумация, но какво пък, мамка му, ми пречи да опитам. С развитието на технологиите и всеобхватните пипала на Интернет хората стават все по-мързеливи. Не е далече денят, когато ще ги мързи дори в една проста каша да се забъркат, да понагазят в лайната и да си надробят попарата.
И тук се появявам аз! Сядам и спретвам едно бизнес-планче. Какво ще ми е необходимо? За начало, трябва да си намеря кокетно малко ресторантче някъде из търговската част. Да го декорирам, да поръчам неонова реклама- името на местенцето трябва да е нещо семпло, запомнящо се и да създава личен уют- „Ваша каша“ ми звучи добре. Логото ще е някоя секси вещица с мрежести чорапи, наведена над казан с вряща зелена течност (нали все пак сексът продава).
Второ, трябва да изготвя примерно меню и да реша от къде да доставям провизии. За една качествена каша автентичните продукти са много важни. Ще проуча кой внася сушена драма от Латинска Америка, замразена депресия от Скандинавието, вакумиран темперамент от Италия, бутилирана романтика от Франция и фанатизъм на прах от Близкия Изток. Завист, дребнавост, тесногръдие и инат виреят навсякъде на родна почва, ще си ги осигурявам пресни.
Трето, трябва да помисля за реклама. Целевата група са младите хора, Интернет-поколението, което общува с емотикони, вдигнати палци за Like и има проблем с вербализирането на мислите си. Представете си само- младеж се запознава с девойка, пише „Здр, кво пр?“, тя изпраща усмихнат емотикон и диалога се самоубива. Не умеят да си забъркат сами кашата. Но вече не е и необходимо! Всичко, което трябва да направят, е да си уговорят среща и да дойдат в моя ресторант. Там моя милост в ролята на врял и кипял във всемъзможни каши шеф-готвач ще им приготви персонализирана кашичка според техните предпочитания, която те с наслада ще си изконсумират. Чиста работа. За почитателите на традиционната кухня ще дробя междусъседски попари, а за по-екстремните натури ще предлагам истерия алангле. И веганите- за малко да ги пропусна и да бъда обвинена в дискриминация- специално за тях – фригидни броколи и суров фанатизъм.
Добре би било да предлагам и кетъринг. Какво по- подходящо от пълнени чушки с драма, овкусени с щипка безпочвени обвинения за вечеря в уюта на собствения ви дом? Или кошница за пикник, пълна с дебело намазани с ревност сандвичи за срещата през уикенда? За работещите- кюфтенца от завист с гарнитура от интрига директно в офиса. Сам си у дома, гаджето ти те е зарязало, изнесло се е и няма кой да ти сготви- след 10 минути на прага доставяме прясно приготвена пица „Депресия“, поръсена с пикантни самоубийствени мисли.
Смятате, че е твърде хубаво, за да е истина? Разбира се, че сте прави. Ето я и уловката- „Ваша каша“ не е място, което всеки може да си позволи. Качествените каши излизат скъпо, но пък гарантирано задълго засищат и се помнят, а в устата остава незабравим тръпчив послевкус.
Когато петък 13-ти буквално те залее....
Събуждам се някъде около обяд от странни звуци по тавана. Решавам, че си въобразявам- на последния етаж съм, над мен има само покрив със съмнително здрави керемиди и „безброй звезди“, както се пее в една песен. Времето се смили над хленчещите душици и реши да поомекне. Топят се висулки, свлича се сняг, логиката ми ме убеждава, че няма какво друго да трополи там горе.
Понеже хубавите неща стават бавно, се търкалям още поне половин час в просъница, преди да реша да си отворя очите. Поглеждам към прозореца- на стената до него се мъдри мокро петно, а под прозореца се процежда разузнавателна струйка вода и се прокрадва към пода.
Опаа!
Струйката всъщност вече е стигнала до пода и е окупирала малък полукръг във формата на ехидна усмивка. Отварям прозореца, виждам къде е проблема, казвам си- майната му, в момента нищо не може да се направи, пролетта ще викна майстор. Няма да се поддам на всеобщия фатализъм за петък 13-ти. Процедила се малко водица- ми ще ми върви като по вода!
Мотая си се напред-назад, по някое време засядам в стаята и странните звуци от тавана започват да ми човъркат в главата. Ще изляза да напазарувам, може да халюцинирам от глад.
Натискам бутона за асансьора и в същия момент усещам НЕЩО над главата си. Косата, веждите и всички недоепилирани косъмчета по тялото ми настръхнаха. Поглеждам нагоре- през отворения метален капак към покрива виждам главата на съседката, надничаща като през отворен люк. Окопитвам се- не е древен насилствено събуден от сън вампир, не са извънземни или някакви свръхестествени създания (трябва остро да сменя жанра на филмите и книгите, не ми действат добре на нервите). Усещам, че нещо работата е дебела, щом тази жена на петдесет и кусур години се е изкачила по тръбите, които уж се водят стълба, до покрива.
В следващия момент забелязвам и майка ѝ, жилаво дребно бабе, гонещо осемдесетака, и осъзнавам, че работата е не просто дебела, ами направо тлъста, с висок холестерол и полузапушени прединфарктно артерии. Питам какво става и ми обясняват, че тръбата на парното под покрива се е спукала и през тавана им се просмуква вода. Слизам на бегом до магазина, купувам провизии и фенерче, мятам торбата вкъщи и изпълзявам на покрива.
Горе ситуацията е такава, че колкото и да са събирали водата с кофи и парцали, утре съм сигурна, че ще си имаме лична ледена пързалка. Което не е чак пък толкова лошо (никакъв фатализъм, гледаме положително на нещата). Запретвам ръкави, пълзя под гредите, съседката мъкне към стълбището подгизнали парчета изолационна вата и ги мята да съхнат като прясно одрани трофейни кожи. Малко късно се появих честно казано, те бяха свършили почти цялата работа сами. В единия ъгъл се суети някакъв майстор и подменя спуканата тръба. Аз се завирам в дупката, която е над моята стая и намирам шибания теч. Както си и мислех- нищо не може да се направи сега. Псувам си наум, лазя напред-назад, краката ми са подгизнали, коленете- мръсни.... По едно време се усещам, че съм започнала да ръся майни и на глас, ама от ония нашите си, северозападните, дето са люти като мексикански чушлета, а съседката, която беше видимо притеснена, ме поглежда и се подсмихва. И както си бяхме омазани като току-що изпълзели от окоп войници, взехме да се кикотим. В типично мой стил, когато съм уплашена или напрегната, почвам да пускам някакви шегички. Стоим си в петък следобед на върха на блока по комшийски, разнасяме легени като подлоги на опикания ни покрив и се смеем. Междувременно майсторът смени тръбата, пуснаха водата за парното и тръгнахме да се спускаме към входа. Жената ми подаде ръка с думите- „Много се радвам, че се запознахме, макар и при тези обстоятелства“. Благодари ми за съдействието и си разменихме телефоните с уговорката да се викаме при нужда (силно се надявам да не е при голяма нужда). И в края на краищата си имам студено петно на стената и топло ново познанство. Честит петък 13-ти!
Понеже хубавите неща стават бавно, се търкалям още поне половин час в просъница, преди да реша да си отворя очите. Поглеждам към прозореца- на стената до него се мъдри мокро петно, а под прозореца се процежда разузнавателна струйка вода и се прокрадва към пода.
Опаа!
Струйката всъщност вече е стигнала до пода и е окупирала малък полукръг във формата на ехидна усмивка. Отварям прозореца, виждам къде е проблема, казвам си- майната му, в момента нищо не може да се направи, пролетта ще викна майстор. Няма да се поддам на всеобщия фатализъм за петък 13-ти. Процедила се малко водица- ми ще ми върви като по вода!
Мотая си се напред-назад, по някое време засядам в стаята и странните звуци от тавана започват да ми човъркат в главата. Ще изляза да напазарувам, може да халюцинирам от глад.
Натискам бутона за асансьора и в същия момент усещам НЕЩО над главата си. Косата, веждите и всички недоепилирани косъмчета по тялото ми настръхнаха. Поглеждам нагоре- през отворения метален капак към покрива виждам главата на съседката, надничаща като през отворен люк. Окопитвам се- не е древен насилствено събуден от сън вампир, не са извънземни или някакви свръхестествени създания (трябва остро да сменя жанра на филмите и книгите, не ми действат добре на нервите). Усещам, че нещо работата е дебела, щом тази жена на петдесет и кусур години се е изкачила по тръбите, които уж се водят стълба, до покрива.
В следващия момент забелязвам и майка ѝ, жилаво дребно бабе, гонещо осемдесетака, и осъзнавам, че работата е не просто дебела, ами направо тлъста, с висок холестерол и полузапушени прединфарктно артерии. Питам какво става и ми обясняват, че тръбата на парното под покрива се е спукала и през тавана им се просмуква вода. Слизам на бегом до магазина, купувам провизии и фенерче, мятам торбата вкъщи и изпълзявам на покрива.
Горе ситуацията е такава, че колкото и да са събирали водата с кофи и парцали, утре съм сигурна, че ще си имаме лична ледена пързалка. Което не е чак пък толкова лошо (никакъв фатализъм, гледаме положително на нещата). Запретвам ръкави, пълзя под гредите, съседката мъкне към стълбището подгизнали парчета изолационна вата и ги мята да съхнат като прясно одрани трофейни кожи. Малко късно се появих честно казано, те бяха свършили почти цялата работа сами. В единия ъгъл се суети някакъв майстор и подменя спуканата тръба. Аз се завирам в дупката, която е над моята стая и намирам шибания теч. Както си и мислех- нищо не може да се направи сега. Псувам си наум, лазя напред-назад, краката ми са подгизнали, коленете- мръсни.... По едно време се усещам, че съм започнала да ръся майни и на глас, ама от ония нашите си, северозападните, дето са люти като мексикански чушлета, а съседката, която беше видимо притеснена, ме поглежда и се подсмихва. И както си бяхме омазани като току-що изпълзели от окоп войници, взехме да се кикотим. В типично мой стил, когато съм уплашена или напрегната, почвам да пускам някакви шегички. Стоим си в петък следобед на върха на блока по комшийски, разнасяме легени като подлоги на опикания ни покрив и се смеем. Междувременно майсторът смени тръбата, пуснаха водата за парното и тръгнахме да се спускаме към входа. Жената ми подаде ръка с думите- „Много се радвам, че се запознахме, макар и при тези обстоятелства“. Благодари ми за съдействието и си разменихме телефоните с уговорката да се викаме при нужда (силно се надявам да не е при голяма нужда). И в края на краищата си имам студено петно на стената и топло ново познанство. Честит петък 13-ти!
сряда, 11 януари 2017 г.
Бягство
Няма по-брутално кардио от бягството от реалността. Тичаш презглава, останал без дъх, дробовете ти изгарят за глътка въздух, сърцето блъска някакво безумно соло, а умът астматично се задъхва в напразен опит да те догони.
Живееш на пълни обороти, обикаляш бар след бар, опиянен от алкохола и замаян от неоновите светлини и умело прикриваш ужаса да останеш насаме със себе си, да се прибереш у дома, където те е страх да запалиш дори свещ, защото не искаш да се изправиш лице в лице с танцуващите в ъгъла на съзнанието ти сенки. А в редките случаи, когато се престрашиш да запълниш вакуума у дома с присъствието си, музиката се излива от колоните, мощна като Ниагара, и заглушава прегракналия ти вътрешен глас.
Тук си и те няма. Изгубен си някъде във времето и пространството. И не искаш да се намериш, защото намирането означава завръщане, а няма към какво. Защото нещо или някой са се случили назад в миналото и са те накарали да побегнеш, сякаш по петите ти са всички хрътки на Ада. И скоростта те е опиянила.
Не се опитваш да разрешаваш проблеми, оставяш ги да плуват на повърхността като бучки лед в чашата с уиски. Съжденията стават също толкова повърхностни. Пречупваш постъпките на хората наоколо през собствената си счупена призма.
Ставаш параноичен. Не вярваш на никого. Когато някой се опита да те прегърне, започваш да се задушаваш панически и да се изплъзваш като змиорка. Превръщаш се в единак. Хищник. Емоционалната зависимост е за слабите. По-скоро би отрязал езика си с ръждясало бръснарско ножче, отколкото да признаеш, че те боли, че ти пука, че някъде там вътре все още се спотайва наивното крехко човече, което някога си бил.
Но колкото и да бягаш, да овкусяваш с алкохол остатъците от себе си, да "препиваш" с непукизъм, идва момент, в който капитулираш и припадаш.
После идва най-болезнената част.
Емоционалният махмурлук.
Живееш на пълни обороти, обикаляш бар след бар, опиянен от алкохола и замаян от неоновите светлини и умело прикриваш ужаса да останеш насаме със себе си, да се прибереш у дома, където те е страх да запалиш дори свещ, защото не искаш да се изправиш лице в лице с танцуващите в ъгъла на съзнанието ти сенки. А в редките случаи, когато се престрашиш да запълниш вакуума у дома с присъствието си, музиката се излива от колоните, мощна като Ниагара, и заглушава прегракналия ти вътрешен глас.
Тук си и те няма. Изгубен си някъде във времето и пространството. И не искаш да се намериш, защото намирането означава завръщане, а няма към какво. Защото нещо или някой са се случили назад в миналото и са те накарали да побегнеш, сякаш по петите ти са всички хрътки на Ада. И скоростта те е опиянила.
Не се опитваш да разрешаваш проблеми, оставяш ги да плуват на повърхността като бучки лед в чашата с уиски. Съжденията стават също толкова повърхностни. Пречупваш постъпките на хората наоколо през собствената си счупена призма.
Ставаш параноичен. Не вярваш на никого. Когато някой се опита да те прегърне, започваш да се задушаваш панически и да се изплъзваш като змиорка. Превръщаш се в единак. Хищник. Емоционалната зависимост е за слабите. По-скоро би отрязал езика си с ръждясало бръснарско ножче, отколкото да признаеш, че те боли, че ти пука, че някъде там вътре все още се спотайва наивното крехко човече, което някога си бил.
Но колкото и да бягаш, да овкусяваш с алкохол остатъците от себе си, да "препиваш" с непукизъм, идва момент, в който капитулираш и припадаш.
После идва най-болезнената част.
Емоционалният махмурлук.
събота, 3 декември 2016 г.
Вакуум
Пространството и времето се сливат,
създавайки хибридно измерение,
а вакуумът с пукот ме изпълва-
нечакан, нежелан, без разрешение.
И в тази странна, нова ситуация
се рея, губя почва под краката си-
като колода карти в мен разбъркват се
перцепции, предимства, недостатъци.
За първи път за никого не мисля-
по принцип по детински съм влюбчива.
Дали емоционално изразходих се,
или пък станах твърде придирчива?
Дали израстнах, или регресирах?
Дали процесът е необратим?
Родил ли се е адекватен стимул,
с когото в празнотата да градим?
създавайки хибридно измерение,
а вакуумът с пукот ме изпълва-
нечакан, нежелан, без разрешение.
И в тази странна, нова ситуация
се рея, губя почва под краката си-
като колода карти в мен разбъркват се
перцепции, предимства, недостатъци.
За първи път за никого не мисля-
по принцип по детински съм влюбчива.
Дали емоционално изразходих се,
или пък станах твърде придирчива?
Дали израстнах, или регресирах?
Дали процесът е необратим?
Родил ли се е адекватен стимул,
с когото в празнотата да градим?
сряда, 21 септември 2016 г.
Извратен пъзел
Човек и добре да живее, се влюбва. Понякога щастливо и продължително, обяздва пеперуди и заспива в тичинките на теменужки.
А понякога попада в хватката на Едуард Ножиците, предоставя доброволно плътта си, позволява да бъде срязан, скълцан, изкормен, с идиотска усмивка поглъща частите от самия себе си и мазохистично иска още и още..... Суети се около печката като млада невеста и забърква яхния от сърце, супа от очи, пастет от мозък или пикантно мезенце от задушени пръстчета на краката.
Когато плътта свърши, ножиците преминават към следващата жертва. А ти се опитваш да сглобиш обратно този пъзел от карантия, но в най-добрия случай намираш десет от единадесетте парчета (примерно), на които си се разложил.
Някъде остава зейнала дупка. С точно определена форма и цвят. Като вагина на дефлорираната ти душа. И когато следващия човек се появи в живота ти, ти имаш конкретни очаквания спрямо него. Отказваш да приемеш, че той е различен, че не е тапата, която искаш да запуши изкорубеното ти същество.
В най-безболезнения случай може да попаднеш на някой аморфен, безхарактерен, безличен, който да сгънеш с две движения и да покриеш с него пукнатината. Но да запълниш цветен пъзел с прозрачно вещество не е перфектното решение.
Искаш нещо шарено, шантаво, но от точно определена цветова гама, и ако може без светлосенки, триизмерно, но със загладени вече ръбове..... Не усещаш как сам се превръщаш в ножици и неистово се опитваш да го скълцаш, да го пригодиш и напаснеш към собствения си извратен пъзел, вземаш чук и длето и озлобено започваш да къртиш парченца от него и да го тикаш в празнината.
Чупим се един друг. Разпадаме се до клетки, до атоми, до ангелите и демоните в душите си. След всяка връзка се превръщаме в Д-р Франкенщайн, който минава, оглежда кое е останало годно и криво-ляво го позакърпва.
Без излишна драма.
Драмата е ампутирана след първата любов.
А понякога попада в хватката на Едуард Ножиците, предоставя доброволно плътта си, позволява да бъде срязан, скълцан, изкормен, с идиотска усмивка поглъща частите от самия себе си и мазохистично иска още и още..... Суети се около печката като млада невеста и забърква яхния от сърце, супа от очи, пастет от мозък или пикантно мезенце от задушени пръстчета на краката.
Когато плътта свърши, ножиците преминават към следващата жертва. А ти се опитваш да сглобиш обратно този пъзел от карантия, но в най-добрия случай намираш десет от единадесетте парчета (примерно), на които си се разложил.
Някъде остава зейнала дупка. С точно определена форма и цвят. Като вагина на дефлорираната ти душа. И когато следващия човек се появи в живота ти, ти имаш конкретни очаквания спрямо него. Отказваш да приемеш, че той е различен, че не е тапата, която искаш да запуши изкорубеното ти същество.
В най-безболезнения случай може да попаднеш на някой аморфен, безхарактерен, безличен, който да сгънеш с две движения и да покриеш с него пукнатината. Но да запълниш цветен пъзел с прозрачно вещество не е перфектното решение.
Искаш нещо шарено, шантаво, но от точно определена цветова гама, и ако може без светлосенки, триизмерно, но със загладени вече ръбове..... Не усещаш как сам се превръщаш в ножици и неистово се опитваш да го скълцаш, да го пригодиш и напаснеш към собствения си извратен пъзел, вземаш чук и длето и озлобено започваш да къртиш парченца от него и да го тикаш в празнината.
Чупим се един друг. Разпадаме се до клетки, до атоми, до ангелите и демоните в душите си. След всяка връзка се превръщаме в Д-р Франкенщайн, който минава, оглежда кое е останало годно и криво-ляво го позакърпва.
Без излишна драма.
Драмата е ампутирана след първата любов.
петък, 12 август 2016 г.
За любовта и шопската салата
Стигнал си до някакъв етап в развитието си, когато с гордост можеш да кажеш, че малко или много си си уредил живота. Самостоятелен си, имаш добри доходи, утвърдени навици, остава само да подредиш последното парченце от пъзела- да намериш своята половинка. Вече имаш изградена представа за нея така, както си представяш съвършеният сочен, узрял домат, който да добавиш към салатата си и да придружиш дежурната ракия. Отиваш на пазара, обикаляш две-три сергии, усмихваш се учтиво на бабичките и накрая- Voila! Намираш го! И салатата е ощастливена.
Ами не!
Любовта не е паднал наготово зарзават! Любовта е семка от домат, която плахо си поискал, гостувайки на някого, чиято салата ти се е усладила. Завил си я в парче пожълтял стар вестник, което внимателно си съхранил до следващата пролет и с треперещи от вълнение пръсти си я засадил в кофичка от кисело мляко. Любовта е стръкчето, което е покълнало и което грижливо поливаш , а после пресаждаш в прясно изкопана лехичка в сърцето си. Любовта е колчето, което забиваш, за да не се пречупи крехкото стебло, и водата и сълзите, с които го поливаш. И разбира се няма гаранция, че плодът, който узрее, ще бъде съвършено кръгъл, сочен и вкусен, че няма да има дебела ципа, с която да се задавиш до сълзи.
Но ще си е твоят домат, който по магически начин ще пасне на твоята шопска салата и ще ти се услади заради грижите, които си положил за него.
Любовта не се сервира наготово. Животът не е лъскав ресторант, а опушена, пропита с мирис на приготвени алангле отминали връзки кухня.
За тези, които не умеят да готвят, винаги ще има места, където се предлагат junk food и junk love.
Ами не!
Любовта не е паднал наготово зарзават! Любовта е семка от домат, която плахо си поискал, гостувайки на някого, чиято салата ти се е усладила. Завил си я в парче пожълтял стар вестник, което внимателно си съхранил до следващата пролет и с треперещи от вълнение пръсти си я засадил в кофичка от кисело мляко. Любовта е стръкчето, което е покълнало и което грижливо поливаш , а после пресаждаш в прясно изкопана лехичка в сърцето си. Любовта е колчето, което забиваш, за да не се пречупи крехкото стебло, и водата и сълзите, с които го поливаш. И разбира се няма гаранция, че плодът, който узрее, ще бъде съвършено кръгъл, сочен и вкусен, че няма да има дебела ципа, с която да се задавиш до сълзи.
Но ще си е твоят домат, който по магически начин ще пасне на твоята шопска салата и ще ти се услади заради грижите, които си положил за него.
Любовта не се сервира наготово. Животът не е лъскав ресторант, а опушена, пропита с мирис на приготвени алангле отминали връзки кухня.
За тези, които не умеят да готвят, винаги ще има места, където се предлагат junk food и junk love.
Абонамент за:
Коментари (Atom)