Съвременните хора

Правя таратор. Както си му е реда- с чесънче. Беля скилидките и ги пускам цели в блендера –бръъъъъъъъм! 5 секунди! Готов е- на съвсем малки парченца. А преди по колко време ми отнемаше... Я сега да заредя и пералнята...Още 5 минутки работа. Да сляза до магазина за хляб – 10 минути отгоре (и то ако има опашка). А ако не ми се занимава да приготвям вечеря – отсреща продават току-що сготвена топла храна.
Ееееех, че живот! А баба ми ставаше всяка сутрин в 5, месеше хляб,забъркваше по две манджи, че и десерт...Переше всичко на ръка...Горката...
Но не и ние- модерното поколение. Ние обичаме да ни е лесно. ЦЕНИМ да ни е лесно. Енергоспестяващо. Трудоспестяващо. Спестяващо време. И нерви. Особено нерви. Имаме нужда от тях на друго място, извън дома. Влагаме ги на работното място, където се самодоказваме- колко сме способни, умни, съобразителни,креативни, за да печелим високи постове и повече пари, с които да купуваме време-трудо-нервоспестяващите си играчки и хапчета за същите тези нерви...
За какво са ни книгите? Има Google! Няколко минути в него се равняват на дни наред ровене из библиотеките. А вместо да излизаме на разходка и да се срещаме с приятели си имаме социални мрежи и скайп.
Свикнахме да ни е лесно.
Телата ни затлъстяха.
“Затлъстяха” и мозъците ни.
Еволюция или регрес?!?
Старателно сгъваме чувствата си и ги прибираме в плик за писмо, който запращаме някъде “до поискване” (ако случайно някой има нужда от тях, ще ги потърси).
Спряхме да полагаме усилия. За всичко. Спряхме да се опитваме да бъдем себе си, да бъдем уникални, да искаме да зарадваме човека до себе си с мил жест или подарък. Всеки е убеден в незаменимостта на собствената си величествена особа и чака отсрещната страна да бъде възхитена и очарована от нашето....бездействие и безличие.
Обаче според законите на геометрията пресечна точка има тогава, когато две линии се намират под определен ъгъл една спрямо друга. Успоредните линии никога не се пресичат. В реалния живот го няма понятието “в безкрайност”, където всичко би трябвало да се струпа накуп. Няма вече и спирала, която да води от окръжността до центъра. Всеки се стреми да върви по пътя на радиуса.
Издигаме около себе си стени от претенции, опъваме се на шезлонга с коктейл в ръка и чакаме Голямата любов да ги прескочи и да ни сполети. Обаче стените ни пречат да видим, че тази НАША Голяма любов си седи в нейния шезлонг, зад нейните стени, и чака НЕЙНАТА Голяма любов...
Преди всички търсеха принца/принцесата от приказките. Много скоро ще осъзнаем, че ние самите сме станали такива и ще закопнеем в живота ни да се появят всеотдайните Пепеляшки....които вече са все по-голяма рядкост....
Ще дойде моментът, когато ще си дадем сметка колко лесно е станало да е трудно...