Счупени хора

Има хора, пристрастени към вещи- трупат ги, пазят ги, отказват да се отърват от тях дори когато са счупени.
Аз пък съм пристрастена към счупени хора.
Счупените хора изглеждат сюрреалистично, но са невидими с просто око. Тях може да ги разпознае само друг счупен човек. Те са били пометени, премазани, разбити от нещо в живота до такава степен, че характерите им се разпаднали на милиони парченца, а душите им са агонизирали. Но са се съвзели. Събрали са частите си и са ги сглобили отново, по схема, която те са преценили за подходяща. Не изглеждат като преди, не се и стремят към това. Осъзнават, че са различни и губят интерес към еднаквостите. Застъпили са начупените си парченца едно с друго като люспи на риба и са също толкова неуловими и хлъзгави. Не можеш да ги разгадаеш, те са спрели да бъдат прозрачни. Под бронята им има цели вселени, а люспите отразяват стотици гледни точки, различни фрагменти от действителността и фантазиите. Те са живи калейдоскопи.
Счупените хора странят от останалите. Привличат ги други счупени хора, с които се чувстват комфортно и не се притесняват да бъдат себе си. На които не се налага да обясняват това, което за тях самите е очевидно. Те са спрели да бъдат стадо. Превърнали са се в глутница.
Осъзнават, че най-хубавото, което им се е случило в живота, е това, че са се счупили, че са счупили мирогледа и хоризонта си, че са пуснали на свобода възприятията и логиката си и са раздробили ограничителните рамки. Целите хора са им безинтересни. Скучни. Празни стъклени чаши. Обръщат им внимание колкото преяла котка на изпречила се на пътя ѝ мишка- търкалят ги, обръщат ги наляво-надясно, играят си с тях. Не умишлено и не с лоши помисли, просто не знаят какво друго да правят с тях. Комуникацията между едните и другите е трудна, а в много случаи излишна. Нещата, които ги забавляват, натъжават, разплакват, чувството им за хумор са непонятни за другите. Тези, които грабват интереса и вниманието им също. Те са достатъчни едни на други и самодостатъчни вън от контекста. Съблекли са от себе си необходимостта да се впишат в съществуващия социум, който не може да го осъзнае и опитва всячески да ги облече с такава.
Счупените хора не се страхуват да останат сами, даже напротив. Самотата им дава време и пространство да намерят и бъдат себе си. Не се страхуват и от тишината. За тях не съществува неловко мълчание, не изпитват необходимост да запълват вакуума с празни думи, наслаждават му се, изпълват го с мисли, боготворят го.
Парадоксално, но стените, които издигат около себе си, имат притегателна сила. Към тях прииждат хора, които искат да им помогнат да излязат обратно сред другите, да ги поправят, да върнат предишната им форма. Но счупените хора се харесват такива, каквито са. Разрухата им е донесла знание.
А счупеното наистина носи щастие.

Вегетарианец по неволя

Докторката важно намества очилата си, взирайки се в папката с изследванията ми. Сумти, повдига вежди, цъка с език. Аз седя срещу нея на въртящ се стол, но единственото, което се върти, са хипохондричните мисли в главата ми. Изпитвам комфорта на индиец, настанил се върху дъска с пирони. Чакам си присъдата.
- Какви са тези кетони тук? Диета ли пазите, гладувате ли?
- Не пазя диета. След последния антибиотик ме болят зъбите и не мога да се храня нормално.
- Аха. Има тук и висок белтък, и холестерол.... Ядете ли месо?
- Да. Всеки ден.
- Трябва да го намалите. Консумирайте не по-често от 1-2 пъти седмично.
Трябва да го намалите. Трябва да го намалите. Трябва да го намалите....
Мамка му, животът изобщо не е справедлив. След като се наложи преди година и половина да спра цигарите и кафето заради твърде ускорения пулс, сега ми посегна и на месцето. Да, с всичко се свиква, но започвам да се чувствам като бабичка в село в Северозападна България, чиято къща системно е разбивана и всичко ценно периодично изчезва.
Ама щом трябва.... И с това ще свикна.
Минавам през супермаркета. Страня от витрината с месата като съвременен вампир-въздържател от човек с порезни рани. Преглъщам шумно и трудно. В гърлото ми сякаш е заседнала огромна ПОСТНА буца. Отидоха пържолките, отиде шкембенцето..... И крилцата отлетяха по дяволите. Нищо, ще компенсирам с ударна доза шоколад. Трябва да се справя.
Случвало ли ви се е да имате среща с човек, когото изобщо не харесвате? За да угодите на родителите си, на приятел, или за да си докажете, че не сте тесногръд и предубеден и всеки заслужава да получи своя шанс. Приготвяте се за срещата, но без да си давате зор много-много. Един гребен, някакви дрехи, колкото да не приличате на битник, грима може и да го пропуснем. За парфюма за специални случаи дума да не става.
Еми, СЪЩОТО е да готвите постно.
Режа вяло салатата. Мятам две яйца в тигана. Да знаете, че когато яйцата са чифт, трябва да си вървят в комплект с наденицата. Във ВСЯКАКЪВ смисъл.
Нямам желание даже червен пипер да им поръся. Една приятелка се опитва да ме утеши по телефона и ми изрежда вегетариански рецепти. Да бе да, ще седна да готвя два часа ястие, което ще глътна за 5 минути и след максимум час ПАК ще съм гладна. Никакъв шанс.
Криво-ляво дъвча. Криво-ляво се засищам. Запасила съм се с ядки, царевични пръчици, пуканки, шоколад. Обикалям нервно, с резките движения на гладна кокошка, отворила съм всички пакети и тъпча от всичко по много. Резултат няма. Стомахът ми е органен еквивалент на Бермудския триъгълник.
Ден втори. От сутринта ми се вие свят. За закуска опустошавам един голям шоколад и очаквам прилив на енергия. Получавам единствено отлив на всякакви положителни чувства към лекарката, болестите и всъщност човечеството като цяло.
До обяд вече ми е крайно зле. За капак навън е почти 40 градуса. Вие ми се свят. Добирам се до апарата за кръвно- 66/89. Лоша работа. Пия вода, пак сладко, вземам хладен душ. Малко ми просветва и избутвам деня.
Ден трети. Спя до обяд. Ставам и се придвижвам до банята с увереността на пияница след бутилка концентрат. Пипнешком стигам до кухнята и излапвам дневната доза шоколад. Ефект отново няма. Апаратът ми за кръвно тия дни се конкурира за вниманието ми с лаптопа, а връзката ми с лаптопа винаги е била ИЗКЛЮЧИТЕЛНО моногамна. 65/87. Егати. Ще се мре.
Започва лудо ровене из интернет и четене на форуми и съвети (да, много ясно, че и в Бг мама се рових). На няколко места срещам препоръка за консумация на айрян със сол. Стичам се до магазина под блока и някак се добирам обратно до нас. Бъркам френетично с лъжицата и соля в чашата като служител на Чистота при обилен снеговалеж. Изпивам две чаши. Попросветва ми.
Ден четвърти. Тътря се към парка с грацията на човек с физическо увреждане. Строполявам се на пейката. Дъвча някакви царевични пръчици. Започват да кацат гълъби. Чупя пръчици и им ги хвърлям. Гледам ги как ги поглъщат с усмивката, с която злата вещица е наблюдавала Хензел и Гретел да ръфат захарната ѝ къщичка. Привиждат ми се голи, без пера, запечени до златисто, с хрупкава, богата на холестерол коричка. Сещам се за пилешките трътчици, които си купувам понякога от топлата точка на супермаркета. Крехки, сочни, мазнички.....
Ден пети. Много ми е лошо. Лекарката позволи месо 1-2 пъти в седмицата.
Днес ще е.
Вземам тарелка пилешки бутчета. Въртя я в ръце, колебая се.... Не е добра идея.
Ще взема две!
От тия бутчета сякаш ми поникнаха криле. Оставям ги на балкона да се размразят. При почти 40 градуса не отнема безкрайно дълго време. Овкусявам ги с червено пиперче, чесънче, масълце и Вегетка. След половин час от фурната се разнася мирис на щастие. Суетя се около салатата с охотата на млада невеста- зеленчуците никога не са били рязани толкова симетрично, а настърганото сирене разпределено толкова равномерно.
Захапвам.... Пълно блаженство... Каква крехкост, какъв аромат, как приятно хрупка коричката, а месото се отделя само от костта.....И в устата остава приятен послевкус на чесън... Сякаш ям късче от рибицата на Рая....
Време е за апарата за кръвно. 80/120. Няма световъртеж, няма нервност, не мразя целия сват. Отивам до месарницата и се запасявам с джолан, вратни пържоли и шкембе. Да ме прощават вегетарианците. Аз бях до тук.

Благодаря

Като послушно внуче на 30 + годинки живея според поученията на баба, че трябва да съм благодарна за това, което имам и да не се разстройвам от това, което нямам. Така че винаги намирам време и думички да благодаря. Е, понякога думичките не носят положителен заряд и са със силно сексуален подтекст, но това е друга тема.

Декември е. И тази година изтече като сопол на хремаво циганче....Извинявайте, ромче, хремаво ромче. Естеството на работата ми е такова, че по времето, когато ВИЕ, мили хора, седите на диваните у дома по пижами, пиете горещо какао или Алка-Зелцер, защото си прекарвате вечерите добре, и се тъпчете с джинджифилови сладки в очакване на Дядо Коледа, аз седя пред компютъра в офиса и тъпча складовата програма с цифри и информация за продажби. Не се оплаквам, благодаря на съдбата, Господ и шефа, че все пак имам работа.

Поне в офиса е топло, за което също съм благодарна. В квартирата парно няма. По новините съобщиха, че било вследствие на някаква авария. Аз пък си мисля, че е атентат. Че в „Топлофикация“ са се промъкнали престъпни елементи, които някак си са съумели да убият радиаторите на парното и в момента труповете им висят на стените в домовете ни и бавно, но сигурно изстиват.

Та някъде там между Enter, Shift и F10, Бъдни вечер и Коледа се изхлузиха. От няколко седмици съм кисела, уморена, недоспала и привлекателна като участничка в конкурс за красота на зомбита. По някое време се сещам, че и подаръци нямам- явно Дядо Коледа не е разбрал, че съм сменила квартирата. Кой знае къде ги е запокитил….Благодарна съм поне, че имам покрив над главата си. Напомням си да си купя четка за тоалетната, защото тази нова квартира е толкова нова, че преди мен никой не е живял и съответно зацапвал, та установих липсата на тази вещ в много неприятен момент.

27 декември, 18.00 часа. Понеже съм голямо и силно момиче, решавам да взема нещата в свои ръце. След работа хуквам, доколкото може да хукне смачкан червей, към магазините в центъра. Ей сега да видите как ще се изглезяяяя…. Само дето съм малко капризна. Добре де, не чак толкова малко. Абе направо е нещо страшно и честно казано затова винаги отлагам пазаруването, доколкото е възможно. Натикала съм се в един лъскав магазин, който предпразнично се пръска по шевовете от стока и клиенти. Обаче съм толкова преуморена и блокирала, че само се щурам между закачалките и не мога да взема решение какво да си купя. Ще взема да пробвам, пък то ще си покаже….

Закачам си чантата в пробната и какво да видя- ципът разкопчан, портмонето липсва. Шок. Ужас. Паника. Бегом при продавачката. Съобщавам, че са ме обрали. Тя се оказва изключително „учтива“ и започва да крещи насреща ми, че сигурно са ме обрали преди да вляза в магазина и само им развалям реномето. Да, но аз перфектно си спомням как си свалих ръкавиците на входа на магазина, мушнах ги в чантата и я закопчах. Не можем да постигнем консенсус. Виждам камера в ъгъла и моля да прегледат записа. То пък и не се знаело дали записва. Аха, а на шефа дали могат да ми дадат телефон? Ами не, не е в България, не е редно да го безпокоят. И така, броени дни преди Нова година, аз се превръщам в никой, преставам да съществувам - без лична карта, шофьорска книжка, дебитна карта, една добра сума в кеш и без снимките на любимите ми хора.

Вечерта прекарвам в районното. Всъщност основно пред него, защото се оказва, че и там има опашка. Явно баламите сме много, а джебчиите - умели. Благодаря на Бога, че телефонът ми е в чантата и –чудо на чудесата- батерията е пълна. Звъня на роднини и приятели да се „похваля“. Естествено, покрай празниците менте-софиянците като мен са се изринали по родните места и няма кой да ми услужи и с 20 лева до заплата. Благодаря се, че не съм тръгнала по магазините след като съм взела заплатата. Към 22.00 часа успявам да вляза в районното, където сядам и започвам да писателствам, а един полицай ме насочва. Обичам да пиша. Бих казала даже, че съм графоман. Седя си в районното и с извратено удоволствие запълвам белия лист. На съседната маса полуграмотен индивид едва съумява да обясни кой и защо го е пребил, а те го карат да се мъчи да пише… Цялата ситуация започва искрено да ме забавлява, напрежението разкрива малкия злобен садист, който се спотайва в мен, но приключвам с показанията и бързам да хвана последния транспорт. Благодарна съм, че успях.

Плановете за Нова година на хижа с цяло печено прасенце, уиски и симпатични младежи заминаха с портмонето. Без пари и документи, освен ако не е бежанец, човек е за никъде. Прибирам се, сипвам си малиново вино в голямата чаша за специални случаи и поливам обилно този. Добре поне, че имам останало вино. Благодаря мислено и за това. Продължавам да цивря по телефона, в конкретния случай- на една приятелка, която в момента е в развод и общо взето съумява да циври достойно в отговор. Някъде между сълзите и сополите възниква идеята да посрещнем Нова година заедно, циврейки.

31-ви декември, 17.00 часа. Звъня на Надежда- дружката по циврене. Усмихвам се на иронията- надеждата сме я заебали и двете и даже не си правим труда да се преструваме, че не сме. Подарили сме я на Данте за Коледа. Лайняните статии за силата на позитивното мислене и розовите очила не са ни по вкуса.

-Ало? Готова съм, ще мина през магазина и идвам към теб. Какво имаш и какво да купя?
-Амиии… Има домашна ракия, бяло вино, някакъв ликьор, уиски, тъмна и светла бира, ама светлата е малко, че снощи почти я изпих, кубински ром, водка....

(Разводите са тежка и гнусна история. Не съм се женила, но буквално преживях три развода и този сега ми е четвърти.)

-Аха, запасила си се в случай, че внезапно обявят сух режим. А за ядене, какво има и какво да взема?
-Амиии…. Има маслини. Зелени. Без костилки. Около 150 грама, на око ти казвам. Друго….няма.
-Добре, разбрах, тръгвам.

Благодаря за падането на комунизма и появата на веригите хипермаркети на родния пазар, които работят в делници и празници до последния шантав клиент, тръгнал да пазарува в последния момент. Като мен. С пари, взети назаем, купувам невъобразимо количество пържоли, готови салати, зеленчуци, мезета и доста шоколад. Шоколадът за жените, преживели криза, е като пробиотика за тялото, изстрадало след прием на антибиотици.

Пържолите са мааазнички, точно каквито ги обичам (да, знам колко странно звучи от устата на човек, който тежи по-малко от 50 кила). Овкусяваме ги с горчица, мед, тарос, черен и червен пипер, през това време овкусяваме доволно и себе си- аз с бяло вино, тя с водка. Чиста. За всеки случай, наред с останалите подправки, обилно заливаме пържолите с още мазнина. Надежда ме уверява, че ще станат бързо и няма начин да не са вкусни, защото си ги правим ние, а и защото фурната е професионална. Струва ми се странно, че слага тавата доста нагоре и твърде близо до реотана, но нямам достатъчно кураж да споря с жена в развод и да поставям под съмнение професионалната ѝ фурна. Слушаме Stand by me в изпълнение на Тимон и Пумба, танцуваме върху дивана, столовете, ако масата не беше затрупана с бутилки, сигурна съм, щяхме да танцуваме и върху нея. Вече не ни пука нито за бившия ѝ мъж, нито за бившето ми портмоне, сипваме си и правим наздравици, очите ни така са светнали, че статуята на Самуил би се отдръпнала засрамено. Някъде между наздравиците вземаме решение и твърдо си обещаваме да кажем "НЕ!" на колбасите със соя, изкуствените подсладители, безалкохолната бира и хленчещите мъже. И атмосферата става все по-нажежена…БУКВАЛНО!

Във фурната лумват пламъци….Упс! Ние се споглеждаме и….. започваме да се смеем. Превивайки се, някак си стигаме до печката и отваряме вратичката. Грабвам ръкохватка , издърпвам тавата и успявам да спася мръвките, чиито души изгарят в пъкъла на фурната. Огънят изгасва и смъкваме тавата една идея по-надолу. След половин час мятаме месото в две чинии, в съседство с купчинки осакатени от демонично острие зеленчуци, сервираме ги на масата и се приготвяме да ги пратим на едно мнооого по-добро място. Две. На две много по-добри места.

И колкото и шантаво да звучи, в този момент аз благодаря, че са ме обрали, че в този ден съм с този човек, ям овъглени пържоли, на които почти не усещам вкуса заради погълнатия алкохол, гледам дебилни видеоклипчета и се държа не по-адекватно.
5 януари, 18.00 часа. Вече с издаден документ от районното, удостоверяващ нескромната ми самоличност, и подплатена със заплата, хуквам пак по магазините- мечка страх, мен не страх! Накупувам си подаръци, успявам някак си да се натоваря в трамвая и да се добера до дома. С детински хъс сядам на пода между торбите с покупките- разопаковам, проучвам, пробвам, кифлосвам се, по едно време попадам на плик, който не помня с какво съм пълнила- викам си ИХУУУ, още един подарък- отварям го- четка за тоалетната... Дядо Коледа, благодаря!

Влагане на време в търсене на смисъл-

рисков капитал.

Луд хазарт на чувства с искане за други-

ужас от провал.

Губим същността си в опит да узреем

в свят без светлина.

Отговори няма. Няма и въпроси.

Остра празнота.

Океан от хора. Буря от усмивки.

Заедно сами....

Опит да се стоплим с малко чужда похот,

без да изгорим...

Утре пак ще бъде сухо и студено

и ще ни боли,

но ще дойдем пак, гримирани с усмивки

и ще продължим...

Берковица спи....

….уютно сгушена в скута на Балкана…  През зимата- завита с дебел снежен юрган, през лятото – наметната със свежо зелено одеяло…

Колкото и романтично и приказно да звучи, Берковица спи!

Спи като загубила надежда,  търсеща упование единствено в съня…

Спи не като сираче, изоставено от родителите си, спи като майка,  изгубила децата си…  А децата се пръснаха като трохички по бялата покривка на света… 

А искаме да се върнем,  копнеем да се върнем, да се сгушим под  топлото майчинско крило, но сякаш сме еднополюсни магнити….  И бягаме обратно….

Малините изгубиха вкуса си с напускането на момичетата с розовите устни…   И само парещите думи ни напомнят за зеленината на копривата….

Понякога новородените опитват да я събудят с плача си, но са твърде малко и плачат твърде тихо….  А тя е заспала дълбоко…. 

Дано просто спи… Дано не е в кома…. Дано не е смъртно болна…  Даде ни твърде много, не поиска нищо в замяна, а ние, нейните деца-егоисти, понякога почти я забравяме, забързани да търсим спокойствие, сигурност и уют другаде…  Но тя ни чака, изсъхнала като реката през август, прорязана от бръчки като скалите под Ком, натежала от сълзи като ручеите през пролетта…..

Макар и да се връщам рядко, тя винаги ми се усмихва с беззъбата си старческа усмивка, прегръща ме и ме погалва по главата, а слънцето се отразява в помътнелия й поглед , и някак грейва….  А аз всеки път си мисля, че следващия път ще е различно, че  няма да има кой да ме посрещне, че може просто да не се събуди….

Мисли

Натежала от мисли се влача,
нямам сили да вдигна краката си-
мисли, мислички, мисли-чудовища-
на стада, на ята, единаци....

Мисли-уроди, страшни за хората,
неродени в ума си убивам.
Крехки мисли, за друг свят създадени,
недоносени в себе си скривам.

Малко мисли споделях на хората,
но останаха голи и плачещи.
Няма вече на друг да ви давам,
мои глупави мисли-сирачета...

Портрет

Донеси си платно и палитра,
не забравяй да вземеш триножника,-
и опитай да ме нарисуваш-
мен, живота ми... Всичко, художнико...

Черни сенки прокрадват се в ъгъла,
жълти точки танцуват танго,
група бели петна се срамуват
(вероятно си има защо).

Сред тълпа от лилави загадки
появи се една синина,
а до мойте шегички оранжеви
сърчице с ален пулс затуптя.

Необятни спирали се сливат,
звезден блясък се сипе над тях,
тънки линии бързат нанякъде
и изчезват сред сив облак прах...

Бесни щрихи се гонят по листа-
всичко тук е, а сякаш отсъства,-
няма фигури, фон, перспектива,
но е толкова живо и пъстро!