Портрет

Донеси си платно и палитра,
не забравяй да вземеш триножника,-
и опитай да ме нарисуваш-
мен, живота ми... Всичко, художнико...

Черни сенки прокрадват се в ъгъла,
жълти точки танцуват танго,
група бели петна се срамуват
(вероятно си има защо).

Сред тълпа от лилави загадки
появи се една синина,
а до мойте шегички оранжеви
сърчице с ален пулс затуптя.

Необятни спирали се сливат,
звезден блясък се сипе над тях,
тънки линии бързат нанякъде
и изчезват сред сив облак прах...

Бесни щрихи се гонят по листа-
всичко тук е, а сякаш отсъства,-
няма фигури, фон, перспектива,
но е толкова живо и пъстро!

Пъзел

Обичам да отричам. Отричам, че обичам.
Обърках се - от другите, от себе си, от теб...
Животът ми е пъзел, душата ми- енигма,
парченцата сглобявам, но все не са наред.

Контрастите циклично се сменят на сезони-
ту чувствата си стъпквам, ту слагам им криле
и всеки път щом мисля, че пъзелът готов е,
откривам, че му липсва най-важното парче...

Дали това е лоша шега на битието-
при другия да търся частицата от мен?
Игра на колективност в свят, пълен с егоисти
и в своя пъзел всеки изцяло потопен...

It's up to us!

Животът не е супермаркет, където пазаруваме с неограничен бюджет. Е, поне не за всички. В общия случай по-скоро е нещо като производствен цех. Всеки идва на този свят с някакъв запас от ресурси – различни- понякога сме дарени с добър външен вид или мускулатура, или някакъв талант, или буден ум.... Малко прилича на лотария.
Важното е, че всеки получава нещо. Оттук нататък е въпрос на воля, избор и мъъъъничко късмет да преработиш въпросната суровина в краен продукт, с който да излезеш на социалния пазар и да откриеш своята “продуктова ниша”.
Така де... Животът е голяма и сложна машинария.... Нещо там постоянно си цъка, въртят се зъбчати колелца, разтягат се пружинки, суровината ври и кипи в големи котли, изсипва се в калъпи, тръшва се на конвейер, нашите особи играят ролята на качествен контрол и отсяват кое подлежи на бракуване и кое е готово да се появи на “пазара”...
Обаче....
Понякога, когато нещата вземат, че тръгнат гладко и бъдем забелязани благодарение на нашия “продукт” (какъвто и да е той), се появяват разни “мили” хорица, чийто смисъл на живота сякаш е да пъхат пръти в чужди зъбчати колелца. Само дето понякога допускаме грешката да ги подгоним и да си отмъщаваме, вместо кротичко да измъкнем злосторния лост и да продължим да си работим по машинарията.
Друга грешка- нещо започва да скърца, да скрибуца, но вместо да хукнем за смазочна течност, си слагаме тапи в ушите и уж сме решили проблема. Да, ама не!
Или пък.... Толкова се вманиачаваме в детайлите и се взираме късогледо в чарковете, че ни се струва, че нещо е спряло да работи, изпадаме в паника и тръгваме да ровичкаме, чоплим и изследваме проблема, докато един слънчев ден си даваме сметка, че погледа ни е бил попаднал на статора, неподвижната част, нашата лична константа, която просто така си функционира...Луда работа....
Общо взето- животът си върви...Понякога гладко, понякога нещо ръждясва, но всяко нещо си има причина и съответно –следствие, – колелцата се въртят, наместват, винаги водят към нещо... Просто трябва да направим крачка назад и да видим механизма в неговата цялост, да се откъснем от детайла. Нищо не се случва без причина. И нищо не ПРОПУСКА да се случи без причина (само дето и в двата случая си даваме сметка след време).
Сега ще си позволя да цитирам Сидхарта: “Ако прекалено натегнеш струната, тя ще се скъса. Ако я оставиш прекалено хлабава, тя няма да свири.” Разбирайте крайния работохолизъм и крайната леност. Не само в работата, ами и в социалните взаимоотношения, интимните връзки, ако щете и собствената самооценка. Еми...това е... трябва да се научим да жонглираме, да търсим средата, но без да стигаме до посредственост. И когато имате възможност, си вършете работата сами. На вълка врата му е дебел, а на мен пък кръстчето тънко поради една и съща причина – вършим си работата сами. Да, коства усилия и нерви, но резултатът винаги си струва!

Зима

В сърцето ми е зима- вали имунитет
към пошлост и обиди. И трупа преспи вече.
Пронизващият вятър на новата реалност
ятата лицемери прогони надалече.

Направих си иглу от заледени чувства,
а снежния човек - от скептицизъм.
Изнежени страхливци в полярния ми дом
изобщо да не мислят да навлизат.

Превръщам в бучки лед омразните ми хора
и пускам си ги в чашата с мартини.
Студът, струящ от мен, сковава негативите,
а аз седя пред топлата камина.

Спасете ме!

Разтварям се в пространството...
Разпръсквам се...И се пилея...
И ставам мъничка- като мушица,
И абстрахирана от себе си живея...

Раздирам с нокти твоя образ,
под ноктите си те намирам-
на части, разглобен, издраскан...
и все по-цял и гещалтиран...

Измислям нови хоризонти,
недооткрити ги забравям,
забързана към “утре”, “после”,
“сега ” и “тука” изоставям...

Кръвта ми цапа циферблата,
към нервите ми прикрепен,
стрелките хранят се с духа ми..
Спасете ме! Спасете ме от мен !

Поствавилонска кула

Думите се раздвояват.
Даже дисперсират.
Нищо не е еднозначно.
“Да” и “не” мутират.

Всеки с някого говори-
никой не разбира...
Мултисмислов диалог
в хаоса вибрира.

Да говорим откровено
стана архаично...
Искаш ли да бъдем ретро
и да се обичаме?

Съвременните хора

Правя таратор. Както си му е реда- с чесънче. Беля скилидките и ги пускам цели в блендера –бръъъъъъъъм! 5 секунди! Готов е- на съвсем малки парченца. А преди по колко време ми отнемаше... Я сега да заредя и пералнята...Още 5 минутки работа. Да сляза до магазина за хляб – 10 минути отгоре (и то ако има опашка). А ако не ми се занимава да приготвям вечеря – отсреща продават току-що сготвена топла храна.
Ееееех, че живот! А баба ми ставаше всяка сутрин в 5, месеше хляб,забъркваше по две манджи, че и десерт...Переше всичко на ръка...Горката...
Но не и ние- модерното поколение. Ние обичаме да ни е лесно. ЦЕНИМ да ни е лесно. Енергоспестяващо. Трудоспестяващо. Спестяващо време. И нерви. Особено нерви. Имаме нужда от тях на друго място, извън дома. Влагаме ги на работното място, където се самодоказваме- колко сме способни, умни, съобразителни,креативни, за да печелим високи постове и повече пари, с които да купуваме време-трудо-нервоспестяващите си играчки и хапчета за същите тези нерви...
За какво са ни книгите? Има Google! Няколко минути в него се равняват на дни наред ровене из библиотеките. А вместо да излизаме на разходка и да се срещаме с приятели си имаме социални мрежи и скайп.
Свикнахме да ни е лесно.
Телата ни затлъстяха.
“Затлъстяха” и мозъците ни.
Еволюция или регрес?!?
Старателно сгъваме чувствата си и ги прибираме в плик за писмо, който запращаме някъде “до поискване” (ако случайно някой има нужда от тях, ще ги потърси).
Спряхме да полагаме усилия. За всичко. Спряхме да се опитваме да бъдем себе си, да бъдем уникални, да искаме да зарадваме човека до себе си с мил жест или подарък. Всеки е убеден в незаменимостта на собствената си величествена особа и чака отсрещната страна да бъде възхитена и очарована от нашето....бездействие и безличие.
Обаче според законите на геометрията пресечна точка има тогава, когато две линии се намират под определен ъгъл една спрямо друга. Успоредните линии никога не се пресичат. В реалния живот го няма понятието “в безкрайност”, където всичко би трябвало да се струпа накуп. Няма вече и спирала, която да води от окръжността до центъра. Всеки се стреми да върви по пътя на радиуса.
Издигаме около себе си стени от претенции, опъваме се на шезлонга с коктейл в ръка и чакаме Голямата любов да ги прескочи и да ни сполети. Обаче стените ни пречат да видим, че тази НАША Голяма любов си седи в нейния шезлонг, зад нейните стени, и чака НЕЙНАТА Голяма любов...
Преди всички търсеха принца/принцесата от приказките. Много скоро ще осъзнаем, че ние самите сме станали такива и ще закопнеем в живота ни да се появят всеотдайните Пепеляшки....които вече са все по-голяма рядкост....
Ще дойде моментът, когато ще си дадем сметка колко лесно е станало да е трудно...