Благодаря

Като послушно внуче на 30 + годинки живея според поученията на баба, че трябва да съм благодарна за това, което имам и да не се разстройвам от това, което нямам. Така че винаги намирам време и думички да благодаря. Е, понякога думичките не носят положителен заряд и са със силно сексуален подтекст, но това е друга тема.

Декември е. И тази година изтече като сопол на хремаво циганче....Извинявайте, ромче, хремаво ромче. Естеството на работата ми е такова, че по времето, когато ВИЕ, мили хора, седите на диваните у дома по пижами, пиете горещо какао или Алка-Зелцер, защото си прекарвате вечерите добре, и се тъпчете с джинджифилови сладки в очакване на Дядо Коледа, аз седя пред компютъра в офиса и тъпча складовата програма с цифри и информация за продажби. Не се оплаквам, благодаря на съдбата, Господ и шефа, че все пак имам работа.

Поне в офиса е топло, за което също съм благодарна. В квартирата парно няма. По новините съобщиха, че било вследствие на някаква авария. Аз пък си мисля, че е атентат. Че в „Топлофикация“ са се промъкнали престъпни елементи, които някак си са съумели да убият радиаторите на парното и в момента труповете им висят на стените в домовете ни и бавно, но сигурно изстиват.

Та някъде там между Enter, Shift и F10, Бъдни вечер и Коледа се изхлузиха. От няколко седмици съм кисела, уморена, недоспала и привлекателна като участничка в конкурс за красота на зомбита. По някое време се сещам, че и подаръци нямам- явно Дядо Коледа не е разбрал, че съм сменила квартирата. Кой знае къде ги е запокитил….Благодарна съм поне, че имам покрив над главата си. Напомням си да си купя четка за тоалетната, защото тази нова квартира е толкова нова, че преди мен никой не е живял и съответно зацапвал, та установих липсата на тази вещ в много неприятен момент.

27 декември, 18.00 часа. Понеже съм голямо и силно момиче, решавам да взема нещата в свои ръце. След работа хуквам, доколкото може да хукне смачкан червей, към магазините в центъра. Ей сега да видите как ще се изглезяяяя…. Само дето съм малко капризна. Добре де, не чак толкова малко. Абе направо е нещо страшно и честно казано затова винаги отлагам пазаруването, доколкото е възможно. Натикала съм се в един лъскав магазин, който предпразнично се пръска по шевовете от стока и клиенти. Обаче съм толкова преуморена и блокирала, че само се щурам между закачалките и не мога да взема решение какво да си купя. Ще взема да пробвам, пък то ще си покаже….

Закачам си чантата в пробната и какво да видя- ципът разкопчан, портмонето липсва. Шок. Ужас. Паника. Бегом при продавачката. Съобщавам, че са ме обрали. Тя се оказва изключително „учтива“ и започва да крещи насреща ми, че сигурно са ме обрали преди да вляза в магазина и само им развалям реномето. Да, но аз перфектно си спомням как си свалих ръкавиците на входа на магазина, мушнах ги в чантата и я закопчах. Не можем да постигнем консенсус. Виждам камера в ъгъла и моля да прегледат записа. То пък и не се знаело дали записва. Аха, а на шефа дали могат да ми дадат телефон? Ами не, не е в България, не е редно да го безпокоят. И така, броени дни преди Нова година, аз се превръщам в никой, преставам да съществувам - без лична карта, шофьорска книжка, дебитна карта, една добра сума в кеш и без снимките на любимите ми хора.

Вечерта прекарвам в районното. Всъщност основно пред него, защото се оказва, че и там има опашка. Явно баламите сме много, а джебчиите - умели. Благодаря на Бога, че телефонът ми е в чантата и –чудо на чудесата- батерията е пълна. Звъня на роднини и приятели да се „похваля“. Естествено, покрай празниците менте-софиянците като мен са се изринали по родните места и няма кой да ми услужи и с 20 лева до заплата. Благодаря се, че не съм тръгнала по магазините след като съм взела заплатата. Към 22.00 часа успявам да вляза в районното, където сядам и започвам да писателствам, а един полицай ме насочва. Обичам да пиша. Бих казала даже, че съм графоман. Седя си в районното и с извратено удоволствие запълвам белия лист. На съседната маса полуграмотен индивид едва съумява да обясни кой и защо го е пребил, а те го карат да се мъчи да пише… Цялата ситуация започва искрено да ме забавлява, напрежението разкрива малкия злобен садист, който се спотайва в мен, но приключвам с показанията и бързам да хвана последния транспорт. Благодарна съм, че успях.

Плановете за Нова година на хижа с цяло печено прасенце, уиски и симпатични младежи заминаха с портмонето. Без пари и документи, освен ако не е бежанец, човек е за никъде. Прибирам се, сипвам си малиново вино в голямата чаша за специални случаи и поливам обилно този. Добре поне, че имам останало вино. Благодаря мислено и за това. Продължавам да цивря по телефона, в конкретния случай- на една приятелка, която в момента е в развод и общо взето съумява да циври достойно в отговор. Някъде между сълзите и сополите възниква идеята да посрещнем Нова година заедно, циврейки.

31-ви декември, 17.00 часа. Звъня на Надежда- дружката по циврене. Усмихвам се на иронията- надеждата сме я заебали и двете и даже не си правим труда да се преструваме, че не сме. Подарили сме я на Данте за Коледа. Лайняните статии за силата на позитивното мислене и розовите очила не са ни по вкуса.

-Ало? Готова съм, ще мина през магазина и идвам към теб. Какво имаш и какво да купя?
-Амиии… Има домашна ракия, бяло вино, някакъв ликьор, уиски, тъмна и светла бира, ама светлата е малко, че снощи почти я изпих, кубински ром, водка....

(Разводите са тежка и гнусна история. Не съм се женила, но буквално преживях три развода и този сега ми е четвърти.)

-Аха, запасила си се в случай, че внезапно обявят сух режим. А за ядене, какво има и какво да взема?
-Амиии…. Има маслини. Зелени. Без костилки. Около 150 грама, на око ти казвам. Друго….няма.
-Добре, разбрах, тръгвам.

Благодаря за падането на комунизма и появата на веригите хипермаркети на родния пазар, които работят в делници и празници до последния шантав клиент, тръгнал да пазарува в последния момент. Като мен. С пари, взети назаем, купувам невъобразимо количество пържоли, готови салати, зеленчуци, мезета и доста шоколад. Шоколадът за жените, преживели криза, е като пробиотика за тялото, изстрадало след прием на антибиотици.

Пържолите са мааазнички, точно каквито ги обичам (да, знам колко странно звучи от устата на човек, който тежи по-малко от 50 кила). Овкусяваме ги с горчица, мед, тарос, черен и червен пипер, през това време овкусяваме доволно и себе си- аз с бяло вино, тя с водка. Чиста. За всеки случай, наред с останалите подправки, обилно заливаме пържолите с още мазнина. Надежда ме уверява, че ще станат бързо и няма начин да не са вкусни, защото си ги правим ние, а и защото фурната е професионална. Струва ми се странно, че слага тавата доста нагоре и твърде близо до реотана, но нямам достатъчно кураж да споря с жена в развод и да поставям под съмнение професионалната ѝ фурна. Слушаме Stand by me в изпълнение на Тимон и Пумба, танцуваме върху дивана, столовете, ако масата не беше затрупана с бутилки, сигурна съм, щяхме да танцуваме и върху нея. Вече не ни пука нито за бившия ѝ мъж, нито за бившето ми портмоне, сипваме си и правим наздравици, очите ни така са светнали, че статуята на Самуил би се отдръпнала засрамено. Някъде между наздравиците вземаме решение и твърдо си обещаваме да кажем "НЕ!" на колбасите със соя, изкуствените подсладители, безалкохолната бира и хленчещите мъже. И атмосферата става все по-нажежена…БУКВАЛНО!

Във фурната лумват пламъци….Упс! Ние се споглеждаме и….. започваме да се смеем. Превивайки се, някак си стигаме до печката и отваряме вратичката. Грабвам ръкохватка , издърпвам тавата и успявам да спася мръвките, чиито души изгарят в пъкъла на фурната. Огънят изгасва и смъкваме тавата една идея по-надолу. След половин час мятаме месото в две чинии, в съседство с купчинки осакатени от демонично острие зеленчуци, сервираме ги на масата и се приготвяме да ги пратим на едно мнооого по-добро място. Две. На две много по-добри места.

И колкото и шантаво да звучи, в този момент аз благодаря, че са ме обрали, че в този ден съм с този човек, ям овъглени пържоли, на които почти не усещам вкуса заради погълнатия алкохол, гледам дебилни видеоклипчета и се държа не по-адекватно.
5 януари, 18.00 часа. Вече с издаден документ от районното, удостоверяващ нескромната ми самоличност, и подплатена със заплата, хуквам пак по магазините- мечка страх, мен не страх! Накупувам си подаръци, успявам някак си да се натоваря в трамвая и да се добера до дома. С детински хъс сядам на пода между торбите с покупките- разопаковам, проучвам, пробвам, кифлосвам се, по едно време попадам на плик, който не помня с какво съм пълнила- викам си ИХУУУ, още един подарък- отварям го- четка за тоалетната... Дядо Коледа, благодаря!

Влагане на време в търсене на смисъл-

рисков капитал.

Луд хазарт на чувства с искане за други-

ужас от провал.

Губим същността си в опит да узреем

в свят без светлина.

Отговори няма. Няма и въпроси.

Остра празнота.

Океан от хора. Буря от усмивки.

Заедно сами....

Опит да се стоплим с малко чужда похот,

без да изгорим...

Утре пак ще бъде сухо и студено

и ще ни боли,

но ще дойдем пак, гримирани с усмивки

и ще продължим...

Берковица спи....

….уютно сгушена в скута на Балкана…  През зимата- завита с дебел снежен юрган, през лятото – наметната със свежо зелено одеяло…

Колкото и романтично и приказно да звучи, Берковица спи!

Спи като загубила надежда,  търсеща упование единствено в съня…

Спи не като сираче, изоставено от родителите си, спи като майка,  изгубила децата си…  А децата се пръснаха като трохички по бялата покривка на света… 

А искаме да се върнем,  копнеем да се върнем, да се сгушим под  топлото майчинско крило, но сякаш сме еднополюсни магнити….  И бягаме обратно….

Малините изгубиха вкуса си с напускането на момичетата с розовите устни…   И само парещите думи ни напомнят за зеленината на копривата….

Понякога новородените опитват да я събудят с плача си, но са твърде малко и плачат твърде тихо….  А тя е заспала дълбоко…. 

Дано просто спи… Дано не е в кома…. Дано не е смъртно болна…  Даде ни твърде много, не поиска нищо в замяна, а ние, нейните деца-егоисти, понякога почти я забравяме, забързани да търсим спокойствие, сигурност и уют другаде…  Но тя ни чака, изсъхнала като реката през август, прорязана от бръчки като скалите под Ком, натежала от сълзи като ручеите през пролетта…..

Макар и да се връщам рядко, тя винаги ми се усмихва с беззъбата си старческа усмивка, прегръща ме и ме погалва по главата, а слънцето се отразява в помътнелия й поглед , и някак грейва….  А аз всеки път си мисля, че следващия път ще е различно, че  няма да има кой да ме посрещне, че може просто да не се събуди….

Мисли

Натежала от мисли се влача,
нямам сили да вдигна краката си-
мисли, мислички, мисли-чудовища-
на стада, на ята, единаци....

Мисли-уроди, страшни за хората,
неродени в ума си убивам.
Крехки мисли, за друг свят създадени,
недоносени в себе си скривам.

Малко мисли споделях на хората,
но останаха голи и плачещи.
Няма вече на друг да ви давам,
мои глупави мисли-сирачета...

Портрет

Донеси си платно и палитра,
не забравяй да вземеш триножника,-
и опитай да ме нарисуваш-
мен, живота ми... Всичко, художнико...

Черни сенки прокрадват се в ъгъла,
жълти точки танцуват танго,
група бели петна се срамуват
(вероятно си има защо).

Сред тълпа от лилави загадки
появи се една синина,
а до мойте шегички оранжеви
сърчице с ален пулс затуптя.

Необятни спирали се сливат,
звезден блясък се сипе над тях,
тънки линии бързат нанякъде
и изчезват сред сив облак прах...

Бесни щрихи се гонят по листа-
всичко тук е, а сякаш отсъства,-
няма фигури, фон, перспектива,
но е толкова живо и пъстро!

Пъзел

Обичам да отричам. Отричам, че обичам.
Обърках се - от другите, от себе си, от теб...
Животът ми е пъзел, душата ми- енигма,
парченцата сглобявам, но все не са наред.

Контрастите циклично се сменят на сезони-
ту чувствата си стъпквам, ту слагам им криле
и всеки път щом мисля, че пъзелът готов е,
откривам, че му липсва най-важното парче...

Дали това е лоша шега на битието-
при другия да търся частицата от мен?
Игра на колективност в свят, пълен с егоисти
и в своя пъзел всеки изцяло потопен...

It's up to us!

Животът не е супермаркет, където пазаруваме с неограничен бюджет. Е, поне не за всички. В общия случай по-скоро е нещо като производствен цех. Всеки идва на този свят с някакъв запас от ресурси – различни- понякога сме дарени с добър външен вид или мускулатура, или някакъв талант, или буден ум.... Малко прилича на лотария.
Важното е, че всеки получава нещо. Оттук нататък е въпрос на воля, избор и мъъъъничко късмет да преработиш въпросната суровина в краен продукт, с който да излезеш на социалния пазар и да откриеш своята “продуктова ниша”.
Така де... Животът е голяма и сложна машинария.... Нещо там постоянно си цъка, въртят се зъбчати колелца, разтягат се пружинки, суровината ври и кипи в големи котли, изсипва се в калъпи, тръшва се на конвейер, нашите особи играят ролята на качествен контрол и отсяват кое подлежи на бракуване и кое е готово да се появи на “пазара”...
Обаче....
Понякога, когато нещата вземат, че тръгнат гладко и бъдем забелязани благодарение на нашия “продукт” (какъвто и да е той), се появяват разни “мили” хорица, чийто смисъл на живота сякаш е да пъхат пръти в чужди зъбчати колелца. Само дето понякога допускаме грешката да ги подгоним и да си отмъщаваме, вместо кротичко да измъкнем злосторния лост и да продължим да си работим по машинарията.
Друга грешка- нещо започва да скърца, да скрибуца, но вместо да хукнем за смазочна течност, си слагаме тапи в ушите и уж сме решили проблема. Да, ама не!
Или пък.... Толкова се вманиачаваме в детайлите и се взираме късогледо в чарковете, че ни се струва, че нещо е спряло да работи, изпадаме в паника и тръгваме да ровичкаме, чоплим и изследваме проблема, докато един слънчев ден си даваме сметка, че погледа ни е бил попаднал на статора, неподвижната част, нашата лична константа, която просто така си функционира...Луда работа....
Общо взето- животът си върви...Понякога гладко, понякога нещо ръждясва, но всяко нещо си има причина и съответно –следствие, – колелцата се въртят, наместват, винаги водят към нещо... Просто трябва да направим крачка назад и да видим механизма в неговата цялост, да се откъснем от детайла. Нищо не се случва без причина. И нищо не ПРОПУСКА да се случи без причина (само дето и в двата случая си даваме сметка след време).
Сега ще си позволя да цитирам Сидхарта: “Ако прекалено натегнеш струната, тя ще се скъса. Ако я оставиш прекалено хлабава, тя няма да свири.” Разбирайте крайния работохолизъм и крайната леност. Не само в работата, ами и в социалните взаимоотношения, интимните връзки, ако щете и собствената самооценка. Еми...това е... трябва да се научим да жонглираме, да търсим средата, но без да стигаме до посредственост. И когато имате възможност, си вършете работата сами. На вълка врата му е дебел, а на мен пък кръстчето тънко поради една и съща причина – вършим си работата сами. Да, коства усилия и нерви, но резултатът винаги си струва!