понеделник, 15 февруари 2010 г.

За прехода и още нещо

Този блог реши да се пръкне с любезното съдействие (под формата на умствено ръчкане) на една ЖЕНА не само с главно Ж, ами с всички главни букви, че отгоре на всичкото и майка, и приятел….и куп суперлативи (Кети, обичам те! ). Та реши нашичкия да се пръкне в много странен момент от живота ми (искрено се надявам да не прояви признаци на недоносче), когато някак си без да искам направих поредния преход в живота си.
Не че този преход е нещо особено….връстниците ми отдавна го бяха направили и то без излишен и шум и оповестяване в интернет-пространството….ама аз съм си аз. И трябва да го облека в думички, за да не си стои гол и хленчещ…
Остарях. Преминах най-накрая от точка А към точка Б с една раница с проблеми и малко надежда в преградката на портмонето. И се получи много странно, защото се опитвам да го направя от години, но все нещо (си измислям ,че) ми пречи. Редовно ми се въртеше в главата – “От утре ставам нов човек”. Обаче се оказа, че в моята времево-пространствена концепция “утре” е доста разтегливо понятие. Питър Пан винаги ми е бил много любим герой.
Остарях. Желанието ми да излизам всеки петък/събота вечер по кръчмите (камо ли ВСЯКА вечер, както в студентските години в Сф), си замина безвъзвратно като ограбен немски турист на Златни пясъци. За напиване дума да не става. Ако ще ме боли глава, по-добре да е от зяпане в монитора.
Остарях. Вече не ми харесва да излизам със single-приятелките си и да одумваме мъжете на по 2-3-4....... броя бири, да се чудим къде са истинските такива и да се държим все по-мъжки... Ами къде са, избягаха, как няма като ние им изземаме всички домашни задължения, изкарваме повече пари от тях, че и на пиене повече носим... Да им връчим по едно плетиво и по едно сополиво бебе, а ние да си живеем живота навън... Бившата ми хазяйка често ми казваше : “Еманципацията ни изяде главите!” Колко е била права! И вече май не гледам на омъжените си приятелки като на “вражеския лагер” и мисля да спра да ги избягвам като прокажени (подмаз!).
Така де...остарях....приключенския ми дух да си събера багажа и да хвана автобуса или стопа за някъде, за да си търся работа и да не знам къде точно ще живея, и той гушна букета милия... Май доста местожителства и местоработи смених. Вече искам да ми е спокойно и да знам къде отивам (не мога да повярвам, че това излиза изпод МОИТЕ пръсти!).
До къде бях стигнала? А, да .....остарях! Нервите ми се вдигат на бунт, когато някой ми звънне по телефона или ми пише в скайп за да пита как съм и какво правя.... Преди време ми беше адски забавно да кисна в скайпа с часове и да водя безсмислени диалози. Но тъй като вече съм стара, си искам спокойствието. Загубих интерес към мелодраматичните любови, прииждащи на конвейер в живота на познатите ми, към ежедневните им малки проблемчета.... Имам си мои в изобилие и не им търся съквартиранти.
Споменах ли, че остарях? (think) Започнах и да забравям....Забравям, че трябва да се държа добре с хората....сдобих се със старческа сприхавост. И ми ХАРЕСВА! Забравям да си затварям очите за грешките на приятелите, когато станат повечко.... Забравям да върша услуги на познати, които никога не помагат в замяна... Иска ми се да забравя да се държа лицемерно, защото все още го правя....да забравя, че съм страхлива и да казвам всекиму в лицето какво мисля....
Освен това, остарях. Самоцелното флиртуване с мъже ме отвращава. Повръща ми се като наблюдавам някой около мен да завърта главата на друг само за да си докаже колко е велик. Не искам да го правя, не искам да ми го прилагат, не желая да ставам свидетел на това. Не бъркайте учтивост с флирт.
Остарях. Страх ме е от утрешния ден, от интервютата за работа, от сметките за ток, парно и телефон, данъците,от собствената ми неувереност...
Остарях.И ми харесва.