Любовта, която минава през стомаха и приключва в канализацията

От известно време в главата ми се върти една типологизация на токсичните връзки, която ще ви се стори твърде груба и цинична и доста се чудех дали да я „изцвъкам“ на белия лист, но в крайна сметка реших да споделя дълбокото си вселенско прозрение. После ме изгорете на клада ако искате.
1. Любовта като запек- обичате половинката си, правите всичко възможно тя да се чувства обгрижвана, приета безрезервно, да не страда от липса на внимание, подаръци, финанси и каквото там се сетите. Правите всичко по силите си. Напъвате се яко. Връзката обаче очевадно не върви. Дори и с клизми. И вече се чудите какво по дяволите да направите, за да се получат нещата. Напън след напън, които, признайте си, подсъзнателно сте наясно, че са безполезни. Нещата няма да се получат насила. Да давите мъката си в алкохол или съответно разхлабително е временно решение. Осъзнайте, че ако вие сте изтерзаното от усилия черво, вашата така наречена половинка е неговото миризливо и преработено съдържимо- ни повече, ни по-малко. Вземете една ролка тоалетна хартия, омотайте в нея чувствата си, хвърлете ги в тоалетната и пуснете водата. След време ще ми благодарите.
2. Любовта като разстройство- любов на големи, обилни, разводнени порции. През 20 минути. Тъкмо си затворил телефона и си захванал да вършиш нещо, ето че писука месинджъра. Или вайбъра. Безсмисленото „Какво си правиш?“. И се чудиш сега да му съобщиш ли, че скубеш косми по тялото си от Северния до Южния полюс, а в момента точно изсичаш една екваториална гора, за да те остави на мира, но вместо това лигаво отговаряш- „разкрасявам се и си мисля за теб“. Задължително с дебилен емотикон на края. Половинката явно е доволна и следва близо половинчасово затишие. Влизаш да си провериш мейла и БААМ!- любовно писмо. Ама разбира се. Как така ще четеш служебни мейли или ще отговаряш на покани за интервюта за работа, като може да отделиш И ТОВА време да се лигавиш с любимия виртуално. Абсолютно всяка твоя публикация в социалните мрежи подлежи на безкрайни коментари и анализи- “Тази песен е поздрав за мен, нали?“, „Снощи са те тагнали в някакво заведение с твои приятели, защо не ме извика с вас, да не те е срам от мен, не ме ли харесваш?“ и десетки подобни. Букети по куриер в офиса- нека цялата фирма разбере, че не си сам, в случай, че някой колега реши да флиртува с теб. Територията е маркирана. Личното време и пространство заминават по дяволите. Не пожелавам никому да се обвърже с човек с ниска самооценка и произтичаща от нея болезнена ревност. За такива си има терапевти. Живейте си живота и ги оставете да заливат с лайната си някой друг. През 20 минути.
3. Любовта като колит- или „много шум за нищо“. Големи думи, големи обещания, вярваме, че сме единствени, а половинката ръси щедри обещания като в предизборна кампания за това какво ще правим заедно, колко много време ще прекарваме заедно, колко велики неща може да постигнем, ако се подкрепяме взаимно и как трябва винаги да разчитаме на него/нея. Само дето НИКОГА не се случва НИЩО. И в момент, в който наистина се наложи да разчиташ на този човек в кризисна ситуация, виждаш, че той не е нищо повече от въздух под налягане. Нещо като мехурите с газове в червата, които ни раздуват като баскетболни топки, докато в един момент просто излязат през входа или изхода(пръъъц!) и коремът ни спадне. Твърде много празнословия и лъжи, характерно е за патологичните лъжци. Така и не разбрах обаче тези хора наистина ли си вярват, или всичко е умишлено с цел тотална заблуда.
4. Любовта като рак на хранопровода- в началото нещата вървят гладко и нормално. В един момент си даваш сметка, че нещо се изражда и се опитва да запуши пътя ти към външния свят като тумор в хранопровода- незнайно как си позволил на половинката да те откъсне от приятелите и семейството ти (до степен да не си вдигаш телефона, когато ти звънят, защото той се изнервя) и да те зароби между печката и пералнята- и О, ДА, да те кара да се чувстваш щастлив от факта, че си достоен да угаждаш на побърканите прищевки, които отнемат абсолютно цялото ти свободно време. Не излизаш с други хора, но вече не излизаш и с него. Той е някъде навън, прави си нещо, което му харесва и си е наумил- пие бира, има любовница, ходи на нелегални гонки или каквото там иска да прави, докато ти седиш и се чудиш дали да сложиш чер пипер в яхнията или не, защото ако не му хареса, ще я изсипе в тоалетната и ще готвиш втори път, нищо, че минава полунощ. Примерно. Излишно е да споменавам, че този тумор трябва да бъде изрязан възможно най-скоро.
Ако все пак нервите ви издържаха да стигнете до края, мога само да ви пожелая да се грижите за правилната обмяна на чувствата и веществата в себе си. И да консумирате повече от това, което наистина ви харесва и доставя удоволствие

Парфе на ужасите

Прасчо обича сладко, а и има повод да почерпи и решава за десерт да спретне парфе. Прасчо обаче НИКОГА не е правил парфе и се доверява сляпо на рецепта от нета. Разбива сметанка от кутията , добавя два черни шоколада, разтопени на водна баня, кофичка заквасена сметана- опитва..... И почти повръща. По-горчиво е от Алмус. Опит за неутрализация с доволно количество захар и вкуса става още по-покъртителен. Прасчо не е внимавал и вместо сладкарска е взел готварска сметана, а и шоколадите са в повече.
Спирам да говоря за себе си в трето лице с животински названия. Изсипвам в тоалетната сместа с консистенция и цвят на разстройство и слизам на бегом до магазина. В момента, в който се измъквам от асансьора и се пресягам да натисна ключа за лампата във входа, токът спира. Един престой в асансьора би подействал освежително на клаустрофобията ми. И това ако не е късмет! Презареждам продуктите и изпълзявам до седмия етаж на мижавата светлина на телефона.
Няма ток- чудо голямо! Това не може да ме спре, парфето ще го правя СЕГА. Разбира се, създавам си подходяща атмосфера- три свещи с аромат на ванилия на масата и една на мивката за удобство. Отвинтвам накрайника за разбиване на яйца от пасатора и започвам да разбивам френетично сладкарската сметана. По рецепта трябва да докарам „твърд сняг“. Блъскам като обезумяла 15 минути, но резултата е някакво ново агрегатно състояние- бих го нарекла “твърда боза” или “разтапящ се сняг”. През това време стаята неумолимо изстива, а батерията на телефона ми пада. Отказва дори да ме свърже с Фейсбук. Сещам се за хората, загинали от студ в италианския хотел и започвам да разбивам още по-чевръсто- ако не друго, поне да се стопля.
Явно това с разбиването няма да се получи. Зарязвам бъркалката. Когато няма ток, няма кой знае колко възможности за занимания. Хващам телефона и звъня на една приятелка. Вместо „Ало“, отсреща чувам- „Да, няма ток“. Чете мисли момичето. Набързо приключваме разговора, за да не ни паднат батериите съвсем.
Кризата е повсеместна.
От чиста скука хващам пак да разбивам. Оплесквам се доволно с крема и влизам в банята да се измия. Оставям свещта пред огледалото. Виждам отражението си в гръб в огледалото на вратата. Сещам се за Дама Пика, която призовавахме като деца със свещи пред огледалото. И за един човек с кука- Candyman (да, вечерта определено е тематична). Опитвам да не мисля за тях, но просто не мога да мисля за нищо друго. Във въображението ми двете огледала са портали към други, ЛОШИ измерения, и чакам всеки момент нещо да се промъкне през тях. Нещо лепкаво, слузесто, като желатина за парфето, с ръце-бъркалки за миксер и мозък с гъстотата на неразбита сладкарска сметана, стичащ се от разбитата му глава. Нещо, което ще ме сграбчи, ще изпотроши кокалите ми ,ще ме набута в свръхголяма форма за торта и ще ме гази, докато запълня добре всички ъгълчета. Ще ме остави да престоя една нощ, докато кръвта ми се съсири, а сутринта ще забие изгнилите си зъби в плътта ми и ще дърпа, докато се чуват звуци като от разпарящ се плат и......
Токът дойде! Алелуя! Миксерът възкръсна, конвекторът се включи, стаята приятно се затопли, а аз все още изпитвам ледени тръпки. Ей сега ще спретна парфето, а после дали да не си дръпна някой филм на ужасите?....