сряда, 8 февруари 2017 г.

Парфе на ужасите

Прасчо обича сладко, а и има повод да почерпи и решава за десерт да спретне парфе. Прасчо обаче НИКОГА не е правил парфе и се доверява сляпо на рецепта от нета. Разбива сметанка от кутията , добавя два черни шоколада, разтопени на водна баня, кофичка заквасена сметана- опитва..... И почти повръща. По-горчиво е от Алмус. Опит за неутрализация с доволно количество захар и вкуса става още по-покъртителен. Прасчо не е внимавал и вместо сладкарска е взел готварска сметана, а и шоколадите са в повече.
Спирам да говоря за себе си в трето лице с животински названия. Изсипвам в тоалетната сместа с консистенция и цвят на разстройство и слизам на бегом до магазина. В момента, в който се измъквам от асансьора и се пресягам да натисна ключа за лампата във входа, токът спира. Един престой в асансьора би подействал освежително на клаустрофобията ми. И това ако не е късмет! Презареждам продуктите и изпълзявам до седмия етаж на мижавата светлина на телефона.
Няма ток- чудо голямо! Това не може да ме спре, парфето ще го правя СЕГА. Разбира се, създавам си подходяща атмосфера- три свещи с аромат на ванилия на масата и една на мивката за удобство. Отвинтвам накрайника за разбиване на яйца от пасатора и започвам да разбивам френетично сладкарската сметана. По рецепта трябва да докарам „твърд сняг“. Блъскам като обезумяла 15 минути, но резултата е някакво ново агрегатно състояние- бих го нарекла “твърда боза” или “разтапящ се сняг”. През това време стаята неумолимо изстива, а батерията на телефона ми пада. Отказва дори да ме свърже с Фейсбук. Сещам се за хората, загинали от студ в италианския хотел и започвам да разбивам още по-чевръсто- ако не друго, поне да се стопля.
Явно това с разбиването няма да се получи. Зарязвам бъркалката. Когато няма ток, няма кой знае колко възможности за занимания. Хващам телефона и звъня на една приятелка. Вместо „Ало“, отсреща чувам- „Да, няма ток“. Чете мисли момичето. Набързо приключваме разговора, за да не ни паднат батериите съвсем.
Кризата е повсеместна.
От чиста скука хващам пак да разбивам. Оплесквам се доволно с крема и влизам в банята да се измия. Оставям свещта пред огледалото. Виждам отражението си в гръб в огледалото на вратата. Сещам се за Дама Пика, която призовавахме като деца със свещи пред огледалото. И за един човек с кука- Candyman (да, вечерта определено е тематична). Опитвам да не мисля за тях, но просто не мога да мисля за нищо друго. Във въображението ми двете огледала са портали към други, ЛОШИ измерения, и чакам всеки момент нещо да се промъкне през тях. Нещо лепкаво, слузесто, като желатина за парфето, с ръце-бъркалки за миксер и мозък с гъстотата на неразбита сладкарска сметана, стичащ се от разбитата му глава. Нещо, което ще ме сграбчи, ще изпотроши кокалите ми ,ще ме набута в свръхголяма форма за торта и ще ме гази, докато запълня добре всички ъгълчета. Ще ме остави да престоя една нощ, докато кръвта ми се съсири, а сутринта ще забие изгнилите си зъби в плътта ми и ще дърпа, докато се чуват звуци като от разпарящ се плат и......
Токът дойде! Алелуя! Миксерът възкръсна, конвекторът се включи, стаята приятно се затопли, а аз все още изпитвам ледени тръпки. Ей сега ще спретна парфето, а после дали да не си дръпна някой филм на ужасите?....