петък, 27 януари 2017 г.

Петзвезден ресторант за каша

Казват, че човек трябва да се занимава с това, което умее и което му е по сърце. И че ако превърнеш хобито си в работа, няма да работиш и ден повече. Освен това все пак е необходимо да откриеш неазета пазарна ниша и да я атакуваш, преди някой друг да се е досетил и да те изпревари.
И така- в какво съм най-добра? Ами... умея да забърквам каши. Предимно за собствена консумация, но какво пък, мамка му, ми пречи да опитам. С развитието на технологиите и всеобхватните пипала на Интернет хората стават все по-мързеливи. Не е далече денят, когато ще ги мързи дори в една проста каша да се забъркат, да понагазят в лайната и да си надробят попарата.
И тук се появявам аз! Сядам и спретвам едно бизнес-планче. Какво ще ми е необходимо? За начало, трябва да си намеря кокетно малко ресторантче някъде из търговската част. Да го декорирам, да поръчам неонова реклама- името на местенцето трябва да е нещо семпло, запомнящо се и да създава личен уют- „Ваша каша“ ми звучи добре. Логото ще е някоя секси вещица с мрежести чорапи, наведена над казан с вряща зелена течност (нали все пак сексът продава).
Второ, трябва да изготвя примерно меню и да реша от къде да доставям провизии. За една качествена каша автентичните продукти са много важни. Ще проуча кой внася сушена драма от Латинска Америка, замразена депресия от Скандинавието, вакумиран темперамент от Италия, бутилирана романтика от Франция и фанатизъм на прах от Близкия Изток. Завист, дребнавост, тесногръдие и инат виреят навсякъде на родна почва, ще си ги осигурявам пресни.
Трето, трябва да помисля за реклама. Целевата група са младите хора, Интернет-поколението, което общува с емотикони, вдигнати палци за Like и има проблем с вербализирането на мислите си. Представете си само- младеж се запознава с девойка, пише „Здр, кво пр?“, тя изпраща усмихнат емотикон и диалога се самоубива. Не умеят да си забъркат сами кашата. Но вече не е и необходимо! Всичко, което трябва да направят, е да си уговорят среща и да дойдат в моя ресторант. Там моя милост в ролята на врял и кипял във всемъзможни каши шеф-готвач ще им приготви персонализирана кашичка според техните предпочитания, която те с наслада ще си изконсумират. Чиста работа. За почитателите на традиционната кухня ще дробя междусъседски попари, а за по-екстремните натури ще предлагам истерия алангле. И веганите- за малко да ги пропусна и да бъда обвинена в дискриминация- специално за тях – фригидни броколи и суров фанатизъм.
Добре би било да предлагам и кетъринг. Какво по- подходящо от пълнени чушки с драма, овкусени с щипка безпочвени обвинения за вечеря в уюта на собствения ви дом? Или кошница за пикник, пълна с дебело намазани с ревност сандвичи за срещата през уикенда? За работещите- кюфтенца от завист с гарнитура от интрига директно в офиса. Сам си у дома, гаджето ти те е зарязало, изнесло се е и няма кой да ти сготви- след 10 минути на прага доставяме прясно приготвена пица „Депресия“, поръсена с пикантни самоубийствени мисли.
Смятате, че е твърде хубаво, за да е истина? Разбира се, че сте прави. Ето я и уловката- „Ваша каша“ не е място, което всеки може да си позволи. Качествените каши излизат скъпо, но пък гарантирано задълго засищат и се помнят, а в устата остава незабравим тръпчив послевкус.

Когато петък 13-ти буквално те залее....

Събуждам се някъде около обяд от странни звуци по тавана. Решавам, че си въобразявам- на последния етаж съм, над мен има само покрив със съмнително здрави керемиди и „безброй звезди“, както се пее в една песен. Времето се смили над хленчещите душици и реши да поомекне. Топят се висулки, свлича се сняг, логиката ми ме убеждава, че няма какво друго да трополи там горе.
Понеже хубавите неща стават бавно, се търкалям още поне половин час в просъница, преди да реша да си отворя очите. Поглеждам към прозореца- на стената до него се мъдри мокро петно, а под прозореца се процежда разузнавателна струйка вода и се прокрадва към пода.
Опаа!
Струйката всъщност вече е стигнала до пода и е окупирала малък полукръг във формата на ехидна усмивка. Отварям прозореца, виждам къде е проблема, казвам си- майната му, в момента нищо не може да се направи, пролетта ще викна майстор. Няма да се поддам на всеобщия фатализъм за петък 13-ти. Процедила се малко водица- ми ще ми върви като по вода!
Мотая си се напред-назад, по някое време засядам в стаята и странните звуци от тавана започват да ми човъркат в главата. Ще изляза да напазарувам, може да халюцинирам от глад.
Натискам бутона за асансьора и в същия момент усещам НЕЩО над главата си. Косата, веждите и всички недоепилирани косъмчета по тялото ми настръхнаха. Поглеждам нагоре- през отворения метален капак към покрива виждам главата на съседката, надничаща като през отворен люк. Окопитвам се- не е древен насилствено събуден от сън вампир, не са извънземни или някакви свръхестествени създания (трябва остро да сменя жанра на филмите и книгите, не ми действат добре на нервите). Усещам, че нещо работата е дебела, щом тази жена на петдесет и кусур години се е изкачила по тръбите, които уж се водят стълба, до покрива.
В следващия момент забелязвам и майка ѝ, жилаво дребно бабе, гонещо осемдесетака, и осъзнавам, че работата е не просто дебела, ами направо тлъста, с висок холестерол и полузапушени прединфарктно артерии. Питам какво става и ми обясняват, че тръбата на парното под покрива се е спукала и през тавана им се просмуква вода. Слизам на бегом до магазина, купувам провизии и фенерче, мятам торбата вкъщи и изпълзявам на покрива.
Горе ситуацията е такава, че колкото и да са събирали водата с кофи и парцали, утре съм сигурна, че ще си имаме лична ледена пързалка. Което не е чак пък толкова лошо (никакъв фатализъм, гледаме положително на нещата). Запретвам ръкави, пълзя под гредите, съседката мъкне към стълбището подгизнали парчета изолационна вата и ги мята да съхнат като прясно одрани трофейни кожи. Малко късно се появих честно казано, те бяха свършили почти цялата работа сами. В единия ъгъл се суети някакъв майстор и подменя спуканата тръба. Аз се завирам в дупката, която е над моята стая и намирам шибания теч. Както си и мислех- нищо не може да се направи сега. Псувам си наум, лазя напред-назад, краката ми са подгизнали, коленете- мръсни.... По едно време се усещам, че съм започнала да ръся майни и на глас, ама от ония нашите си, северозападните, дето са люти като мексикански чушлета, а съседката, която беше видимо притеснена, ме поглежда и се подсмихва. И както си бяхме омазани като току-що изпълзели от окоп войници, взехме да се кикотим. В типично мой стил, когато съм уплашена или напрегната, почвам да пускам някакви шегички. Стоим си в петък следобед на върха на блока по комшийски, разнасяме легени като подлоги на опикания ни покрив и се смеем. Междувременно майсторът смени тръбата, пуснаха водата за парното и тръгнахме да се спускаме към входа. Жената ми подаде ръка с думите- „Много се радвам, че се запознахме, макар и при тези обстоятелства“. Благодари ми за съдействието и си разменихме телефоните с уговорката да се викаме при нужда (силно се надявам да не е при голяма нужда). И в края на краищата си имам студено петно на стената и топло ново познанство. Честит петък 13-ти!