Има хора, пристрастени към вещи- трупат ги, пазят ги, отказват да се отърват от тях дори когато са счупени.
Аз пък съм пристрастена към счупени хора.
Счупените хора изглеждат сюрреалистично, но са невидими с просто око. Тях може да ги разпознае само друг счупен човек. Те са били пометени, премазани, разбити от нещо в живота до такава степен, че характерите им се разпаднали на милиони парченца, а душите им са агонизирали. Но са се съвзели. Събрали са частите си и са ги сглобили отново, по схема, която те са преценили за подходяща. Не изглеждат като преди, не се и стремят към това. Осъзнават, че са различни и губят интерес към еднаквостите. Застъпили са начупените си парченца едно с друго като люспи на риба и са също толкова неуловими и хлъзгави. Не можеш да ги разгадаеш, те са спрели да бъдат прозрачни. Под бронята им има цели вселени, а люспите отразяват стотици гледни точки, различни фрагменти от действителността и фантазиите. Те са живи калейдоскопи.
Счупените хора странят от останалите. Привличат ги други счупени хора, с които се чувстват комфортно и не се притесняват да бъдат себе си. На които не се налага да обясняват това, което за тях самите е очевидно. Те са спрели да бъдат стадо. Превърнали са се в глутница.
Осъзнават, че най-хубавото, което им се е случило в живота, е това, че са се счупили, че са счупили мирогледа и хоризонта си, че са пуснали на свобода възприятията и логиката си и са раздробили ограничителните рамки. Целите хора са им безинтересни. Скучни. Празни стъклени чаши. Обръщат им внимание колкото преяла котка на изпречила се на пътя ѝ мишка- търкалят ги, обръщат ги наляво-надясно, играят си с тях. Не умишлено и не с лоши помисли, просто не знаят какво друго да правят с тях. Комуникацията между едните и другите е трудна, а в много случаи излишна. Нещата, които ги забавляват, натъжават, разплакват, чувството им за хумор са непонятни за другите. Тези, които грабват интереса и вниманието им също. Те са достатъчни едни на други и самодостатъчни вън от контекста. Съблекли са от себе си необходимостта да се впишат в съществуващия социум, който не може да го осъзнае и опитва всячески да ги облече с такава.
Счупените хора не се страхуват да останат сами, даже напротив. Самотата им дава време и пространство да намерят и бъдат себе си. Не се страхуват и от тишината. За тях не съществува неловко мълчание, не изпитват необходимост да запълват вакуума с празни думи, наслаждават му се, изпълват го с мисли, боготворят го.
Парадоксално, но стените, които издигат около себе си, имат притегателна сила. Към тях прииждат хора, които искат да им помогнат да излязат обратно сред другите, да ги поправят, да върнат предишната им форма. Но счупените хора се харесват такива, каквито са. Разрухата им е донесла знание.
А счупеното наистина носи щастие.
