неделя, 10 януари 2016 г.

Благодаря



Като послушно внуче на 30 + годинки живея според поученията на баба, че трябва да съм благодарна за това, което имам и да не се разстройвам от това, което нямам. Така че винаги намирам време и думички да благодаря. Е, понякога думичките не носят положителен заряд и са със силно сексуален подтекст, но това е друга тема.

Декември е. И тази година изтече като сопол на хремаво циганче....Извинявайте, ромче, хремаво ромче. Естеството на работата ми е такова, че по времето, когато ВИЕ, мили хора, седите на диваните у дома по пижами, пиете горещо какао или Алка-Зелцер, защото си прекарвате вечерите добре, и се тъпчете с джинджифилови сладки в очакване на Дядо Коледа, аз седя пред компютъра в офиса и тъпча складовата програма с цифри и информация за продажби. Не се оплаквам, благодаря на съдбата, Господ и шефа, че все пак имам работа.

Поне в офиса е топло, за което също съм благодарна. В квартирата парно няма. По новините съобщиха, че било вследствие на някаква авария. Аз пък си мисля, че е атентат. Че в „Топлофикация“ са се промъкнали престъпни елементи, които някак си са съумели да убият радиаторите на парното и в момента труповете им висят на стените в домовете ни и бавно, но сигурно изстиват.

Та някъде там между Enter, Shift и F10, Бъдни вечер и Коледа се изхлузиха. От няколко седмици съм кисела, уморена, недоспала и привлекателна като участничка в конкурс за красота на зомбита. По някое време се сещам, че и подаръци нямам- явно Дядо Коледа не е разбрал, че съм сменила квартирата. Кой знае къде ги е запокитил….Благодарна съм поне, че имам покрив над главата си. Напомням си да си купя четка за тоалетната, защото тази нова квартира е толкова нова, че преди мен никой не е живял и съответно зацапвал, та установих липсата на тази вещ в много неприятен момент.

27 декември, 18.00 часа. Понеже съм голямо и силно момиче, решавам да взема нещата в свои ръце. След работа хуквам, доколкото може да хукне смачкан червей, към магазините в центъра. Ей сега да видите как ще се изглезяяяя…. Само дето съм малко капризна. Добре де, не чак толкова малко. Абе направо е нещо страшно и честно казано затова винаги отлагам пазаруването, доколкото е възможно. Натикала съм се в един лъскав магазин, който предпразнично се пръска по шевовете от стока и клиенти. Обаче съм толкова преуморена и блокирала, че само се щурам между закачалките и не мога да взема решение какво да си купя. Ще взема да пробвам, пък то ще си покаже….

Закачам си чантата в пробната и какво да видя- ципът разкопчан, портмонето липсва. Шок. Ужас. Паника. Бегом при продавачката. Съобщавам, че са ме обрали. Тя се оказва изключително „учтива“ и започва да крещи насреща ми, че сигурно са ме обрали преди да вляза в магазина и само им развалям реномето. Да, но аз перфектно си спомням как си свалих ръкавиците на входа на магазина, мушнах ги в чантата и я закопчах. Не можем да постигнем консенсус. Виждам камера в ъгъла и моля да прегледат записа. То пък и не се знаело дали записва. Аха, а на шефа дали могат да ми дадат телефон? Ами не, не е в България, не е редно да го безпокоят. И така, броени дни преди Нова година, аз се превръщам в никой, преставам да съществувам - без лична карта, шофьорска книжка, дебитна карта, една добра сума в кеш и без снимките на любимите ми хора.

Вечерта прекарвам в районното. Всъщност основно пред него, защото се оказва, че и там има опашка. Явно баламите сме много, а джебчиите - умели. Благодаря на Бога, че телефонът ми е в чантата и –чудо на чудесата- батерията е пълна. Звъня на роднини и приятели да се „похваля“. Естествено, покрай празниците менте-софиянците като мен са се изринали по родните места и няма кой да ми услужи и с 20 лева до заплата. Благодаря се, че не съм тръгнала по магазините след като съм взела заплатата. Към 22.00 часа успявам да вляза в районното, където сядам и започвам да писателствам, а един полицай ме насочва. Обичам да пиша. Бих казала даже, че съм графоман. Седя си в районното и с извратено удоволствие запълвам белия лист. На съседната маса полуграмотен индивид едва съумява да обясни кой и защо го е пребил, а те го карат да се мъчи да пише… Цялата ситуация започва искрено да ме забавлява, напрежението разкрива малкия злобен садист, който се спотайва в мен, но приключвам с показанията и бързам да хвана последния транспорт. Благодарна съм, че успях.

Плановете за Нова година на хижа с цяло печено прасенце, уиски и симпатични младежи заминаха с портмонето. Без пари и документи, освен ако не е бежанец, човек е за никъде. Прибирам се, сипвам си малиново вино в голямата чаша за специални случаи и поливам обилно този. Добре поне, че имам останало вино. Благодаря мислено и за това. Продължавам да цивря по телефона, в конкретния случай- на една приятелка, която в момента е в развод и общо взето съумява да циври достойно в отговор. Някъде между сълзите и сополите възниква идеята да посрещнем Нова година заедно, циврейки.

31-ви декември, 17.00 часа. Звъня на Надежда- дружката по циврене. Усмихвам се на иронията- надеждата сме я заебали и двете и даже не си правим труда да се преструваме, че не сме. Подарили сме я на Данте за Коледа. Лайняните статии за силата на позитивното мислене и розовите очила не са ни по вкуса.

-Ало? Готова съм, ще мина през магазина и идвам към теб. Какво имаш и какво да купя?
-Амиии… Има домашна ракия, бяло вино, някакъв ликьор, уиски, тъмна и светла бира, ама светлата е малко, че снощи почти я изпих, кубински ром, водка....

(Разводите са тежка и гнусна история. Не съм се женила, но буквално преживях три развода и този сега ми е четвърти.)

-Аха, запасила си се в случай, че внезапно обявят сух режим. А за ядене, какво има и какво да взема?
-Амиии…. Има маслини. Зелени. Без костилки. Около 150 грама, на око ти казвам. Друго….няма.
-Добре, разбрах, тръгвам.

Благодаря за падането на комунизма и появата на веригите хипермаркети на родния пазар, които работят в делници и празници до последния шантав клиент, тръгнал да пазарува в последния момент. Като мен. С пари, взети назаем, купувам невъобразимо количество пържоли, готови салати, зеленчуци, мезета и доста шоколад. Шоколадът за жените, преживели криза, е като пробиотика за тялото, изстрадало след прием на антибиотици.

Пържолите са мааазнички, точно каквито ги обичам (да, знам колко странно звучи от устата на човек, който тежи по-малко от 50 кила). Овкусяваме ги с горчица, мед, тарос, черен и червен пипер, през това време овкусяваме доволно и себе си- аз с бяло вино, тя с водка. Чиста. За всеки случай, наред с останалите подправки, обилно заливаме пържолите с още мазнина. Надежда ме уверява, че ще станат бързо и няма начин да не са вкусни, защото си ги правим ние, а и защото фурната е професионална. Струва ми се странно, че слага тавата доста нагоре и твърде близо до реотана, но нямам достатъчно кураж да споря с жена в развод и да поставям под съмнение професионалната ѝ фурна. Слушаме Stand by me в изпълнение на Тимон и Пумба, танцуваме върху дивана, столовете, ако масата не беше затрупана с бутилки, сигурна съм, щяхме да танцуваме и върху нея. Вече не ни пука нито за бившия ѝ мъж, нито за бившето ми портмоне, сипваме си и правим наздравици, очите ни така са светнали, че статуята на Самуил би се отдръпнала засрамено. Някъде между наздравиците вземаме решение и твърдо си обещаваме да кажем "НЕ!" на колбасите със соя, изкуствените подсладители, безалкохолната бира и хленчещите мъже. И атмосферата става все по-нажежена…БУКВАЛНО!

Във фурната лумват пламъци….Упс! Ние се споглеждаме и….. започваме да се смеем. Превивайки се, някак си стигаме до печката и отваряме вратичката. Грабвам ръкохватка , издърпвам тавата и успявам да спася мръвките, чиито души изгарят в пъкъла на фурната. Огънят изгасва и смъкваме тавата една идея по-надолу. След половин час мятаме месото в две чинии, в съседство с купчинки осакатени от демонично острие зеленчуци, сервираме ги на масата и се приготвяме да ги пратим на едно мнооого по-добро място. Две. На две много по-добри места.

И колкото и шантаво да звучи, в този момент аз благодаря, че са ме обрали, че в този ден съм с този човек, ям овъглени пържоли, на които почти не усещам вкуса заради погълнатия алкохол, гледам дебилни видеоклипчета и се държа не по-адекватно.
5 януари, 18.00 часа. Вече с издаден документ от районното, удостоверяващ нескромната ми самоличност, и подплатена със заплата, хуквам пак по магазините- мечка страх, мен не страх! Накупувам си подаръци, успявам някак си да се натоваря в трамвая и да се добера до дома. С детински хъс сядам на пода между торбите с покупките- разопаковам, проучвам, пробвам, кифлосвам се, по едно време попадам на плик, който не помня с какво съм пълнила- викам си ИХУУУ, още един подарък- отварям го- четка за тоалетната... Дядо Коледа, благодаря!