петък, 27 януари 2017 г.

Когато петък 13-ти буквално те залее....

Събуждам се някъде около обяд от странни звуци по тавана. Решавам, че си въобразявам- на последния етаж съм, над мен има само покрив със съмнително здрави керемиди и „безброй звезди“, както се пее в една песен. Времето се смили над хленчещите душици и реши да поомекне. Топят се висулки, свлича се сняг, логиката ми ме убеждава, че няма какво друго да трополи там горе.
Понеже хубавите неща стават бавно, се търкалям още поне половин час в просъница, преди да реша да си отворя очите. Поглеждам към прозореца- на стената до него се мъдри мокро петно, а под прозореца се процежда разузнавателна струйка вода и се прокрадва към пода.
Опаа!
Струйката всъщност вече е стигнала до пода и е окупирала малък полукръг във формата на ехидна усмивка. Отварям прозореца, виждам къде е проблема, казвам си- майната му, в момента нищо не може да се направи, пролетта ще викна майстор. Няма да се поддам на всеобщия фатализъм за петък 13-ти. Процедила се малко водица- ми ще ми върви като по вода!
Мотая си се напред-назад, по някое време засядам в стаята и странните звуци от тавана започват да ми човъркат в главата. Ще изляза да напазарувам, може да халюцинирам от глад.
Натискам бутона за асансьора и в същия момент усещам НЕЩО над главата си. Косата, веждите и всички недоепилирани косъмчета по тялото ми настръхнаха. Поглеждам нагоре- през отворения метален капак към покрива виждам главата на съседката, надничаща като през отворен люк. Окопитвам се- не е древен насилствено събуден от сън вампир, не са извънземни или някакви свръхестествени създания (трябва остро да сменя жанра на филмите и книгите, не ми действат добре на нервите). Усещам, че нещо работата е дебела, щом тази жена на петдесет и кусур години се е изкачила по тръбите, които уж се водят стълба, до покрива.
В следващия момент забелязвам и майка ѝ, жилаво дребно бабе, гонещо осемдесетака, и осъзнавам, че работата е не просто дебела, ами направо тлъста, с висок холестерол и полузапушени прединфарктно артерии. Питам какво става и ми обясняват, че тръбата на парното под покрива се е спукала и през тавана им се просмуква вода. Слизам на бегом до магазина, купувам провизии и фенерче, мятам торбата вкъщи и изпълзявам на покрива.
Горе ситуацията е такава, че колкото и да са събирали водата с кофи и парцали, утре съм сигурна, че ще си имаме лична ледена пързалка. Което не е чак пък толкова лошо (никакъв фатализъм, гледаме положително на нещата). Запретвам ръкави, пълзя под гредите, съседката мъкне към стълбището подгизнали парчета изолационна вата и ги мята да съхнат като прясно одрани трофейни кожи. Малко късно се появих честно казано, те бяха свършили почти цялата работа сами. В единия ъгъл се суети някакъв майстор и подменя спуканата тръба. Аз се завирам в дупката, която е над моята стая и намирам шибания теч. Както си и мислех- нищо не може да се направи сега. Псувам си наум, лазя напред-назад, краката ми са подгизнали, коленете- мръсни.... По едно време се усещам, че съм започнала да ръся майни и на глас, ама от ония нашите си, северозападните, дето са люти като мексикански чушлета, а съседката, която беше видимо притеснена, ме поглежда и се подсмихва. И както си бяхме омазани като току-що изпълзели от окоп войници, взехме да се кикотим. В типично мой стил, когато съм уплашена или напрегната, почвам да пускам някакви шегички. Стоим си в петък следобед на върха на блока по комшийски, разнасяме легени като подлоги на опикания ни покрив и се смеем. Междувременно майсторът смени тръбата, пуснаха водата за парното и тръгнахме да се спускаме към входа. Жената ми подаде ръка с думите- „Много се радвам, че се запознахме, макар и при тези обстоятелства“. Благодари ми за съдействието и си разменихме телефоните с уговорката да се викаме при нужда (силно се надявам да не е при голяма нужда). И в края на краищата си имам студено петно на стената и топло ново познанство. Честит петък 13-ти!

Няма коментари: