сряда, 11 януари 2017 г.

Бягство

Няма по-брутално кардио от бягството от реалността. Тичаш презглава, останал без дъх, дробовете ти изгарят за глътка въздух, сърцето блъска някакво безумно соло, а умът астматично се задъхва в напразен опит да те догони.
Живееш на пълни обороти, обикаляш бар след бар, опиянен от алкохола и замаян от неоновите светлини и умело прикриваш ужаса да останеш насаме със себе си, да се прибереш у дома, където те е страх да запалиш дори свещ, защото не искаш да се изправиш лице в лице с танцуващите в ъгъла на съзнанието ти сенки. А в редките случаи, когато се престрашиш да запълниш вакуума у дома с присъствието си, музиката се излива от колоните, мощна като Ниагара, и заглушава прегракналия ти вътрешен глас.
Тук си и те няма. Изгубен си някъде във времето и пространството. И не искаш да се намериш, защото намирането означава завръщане, а няма към какво. Защото нещо или някой са се случили назад в миналото и са те накарали да побегнеш, сякаш по петите ти са всички хрътки на Ада. И скоростта те е опиянила.
Не се опитваш да разрешаваш проблеми, оставяш ги да плуват на повърхността като бучки лед в чашата с уиски. Съжденията стават също толкова повърхностни. Пречупваш постъпките на хората наоколо през собствената си счупена призма.
Ставаш параноичен. Не вярваш на никого. Когато някой се опита да те прегърне, започваш да се задушаваш панически и да се изплъзваш като змиорка. Превръщаш се в единак. Хищник. Емоционалната зависимост е за слабите. По-скоро би отрязал езика си с ръждясало бръснарско ножче, отколкото да признаеш, че те боли, че ти пука, че някъде там вътре все още се спотайва наивното крехко човече, което някога си бил.
Но колкото и да бягаш, да овкусяваш с алкохол остатъците от себе си, да "препиваш" с непукизъм, идва момент, в който капитулираш и припадаш.
После идва най-болезнената част.
Емоционалният махмурлук.

Няма коментари: