вторник, 5 юли 2016 г.

Вегетарианец по неволя

Докторката важно намества очилата си, взирайки се в папката с изследванията ми. Сумти, повдига вежди, цъка с език. Аз седя срещу нея на въртящ се стол, но единственото, което се върти, са хипохондричните мисли в главата ми. Изпитвам комфорта на индиец, настанил се върху дъска с пирони. Чакам си присъдата.
- Какви са тези кетони тук? Диета ли пазите, гладувате ли?
- Не пазя диета. След последния антибиотик ме болят зъбите и не мога да се храня нормално.
- Аха. Има тук и висок белтък, и холестерол.... Ядете ли месо?
- Да. Всеки ден.
- Трябва да го намалите. Консумирайте не по-често от 1-2 пъти седмично.
Трябва да го намалите. Трябва да го намалите. Трябва да го намалите....
Мамка му, животът изобщо не е справедлив. След като се наложи преди година и половина да спра цигарите и кафето заради твърде ускорения пулс, сега ми посегна и на месцето. Да, с всичко се свиква, но започвам да се чувствам като бабичка в село в Северозападна България, чиято къща системно е разбивана и всичко ценно периодично изчезва.
Ама щом трябва.... И с това ще свикна.
Минавам през супермаркета. Страня от витрината с месата като съвременен вампир-въздържател от човек с порезни рани. Преглъщам шумно и трудно. В гърлото ми сякаш е заседнала огромна ПОСТНА буца. Отидоха пържолките, отиде шкембенцето..... И крилцата отлетяха по дяволите. Нищо, ще компенсирам с ударна доза шоколад. Трябва да се справя.
Случвало ли ви се е да имате среща с човек, когото изобщо не харесвате? За да угодите на родителите си, на приятел, или за да си докажете, че не сте тесногръд и предубеден и всеки заслужава да получи своя шанс. Приготвяте се за срещата, но без да си давате зор много-много. Един гребен, някакви дрехи, колкото да не приличате на битник, грима може и да го пропуснем. За парфюма за специални случаи дума да не става.
Еми, СЪЩОТО е да готвите постно.
Режа вяло салатата. Мятам две яйца в тигана. Да знаете, че когато яйцата са чифт, трябва да си вървят в комплект с наденицата. Във ВСЯКАКЪВ смисъл.
Нямам желание даже червен пипер да им поръся. Една приятелка се опитва да ме утеши по телефона и ми изрежда вегетариански рецепти. Да бе да, ще седна да готвя два часа ястие, което ще глътна за 5 минути и след максимум час ПАК ще съм гладна. Никакъв шанс.
Криво-ляво дъвча. Криво-ляво се засищам. Запасила съм се с ядки, царевични пръчици, пуканки, шоколад. Обикалям нервно, с резките движения на гладна кокошка, отворила съм всички пакети и тъпча от всичко по много. Резултат няма. Стомахът ми е органен еквивалент на Бермудския триъгълник.
Ден втори. От сутринта ми се вие свят. За закуска опустошавам един голям шоколад и очаквам прилив на енергия. Получавам единствено отлив на всякакви положителни чувства към лекарката, болестите и всъщност човечеството като цяло.
До обяд вече ми е крайно зле. За капак навън е почти 40 градуса. Вие ми се свят. Добирам се до апарата за кръвно- 66/89. Лоша работа. Пия вода, пак сладко, вземам хладен душ. Малко ми просветва и избутвам деня.
Ден трети. Спя до обяд. Ставам и се придвижвам до банята с увереността на пияница след бутилка концентрат. Пипнешком стигам до кухнята и излапвам дневната доза шоколад. Ефект отново няма. Апаратът ми за кръвно тия дни се конкурира за вниманието ми с лаптопа, а връзката ми с лаптопа винаги е била ИЗКЛЮЧИТЕЛНО моногамна. 65/87. Егати. Ще се мре.
Започва лудо ровене из интернет и четене на форуми и съвети (да, много ясно, че и в Бг мама се рових). На няколко места срещам препоръка за консумация на айрян със сол. Стичам се до магазина под блока и някак се добирам обратно до нас. Бъркам френетично с лъжицата и соля в чашата като служител на Чистота при обилен снеговалеж. Изпивам две чаши. Попросветва ми.
Ден четвърти. Тътря се към парка с грацията на човек с физическо увреждане. Строполявам се на пейката. Дъвча някакви царевични пръчици. Започват да кацат гълъби. Чупя пръчици и им ги хвърлям. Гледам ги как ги поглъщат с усмивката, с която злата вещица е наблюдавала Хензел и Гретел да ръфат захарната ѝ къщичка. Привиждат ми се голи, без пера, запечени до златисто, с хрупкава, богата на холестерол коричка. Сещам се за пилешките трътчици, които си купувам понякога от топлата точка на супермаркета. Крехки, сочни, мазнички.....
Ден пети. Много ми е лошо. Лекарката позволи месо 1-2 пъти в седмицата.
Днес ще е.
Вземам тарелка пилешки бутчета. Въртя я в ръце, колебая се.... Не е добра идея.
Ще взема две!
От тия бутчета сякаш ми поникнаха криле. Оставям ги на балкона да се размразят. При почти 40 градуса не отнема безкрайно дълго време. Овкусявам ги с червено пиперче, чесънче, масълце и Вегетка. След половин час от фурната се разнася мирис на щастие. Суетя се около салатата с охотата на млада невеста- зеленчуците никога не са били рязани толкова симетрично, а настърганото сирене разпределено толкова равномерно.
Захапвам.... Пълно блаженство... Каква крехкост, какъв аромат, как приятно хрупка коричката, а месото се отделя само от костта.....И в устата остава приятен послевкус на чесън... Сякаш ям късче от рибицата на Рая....
Време е за апарата за кръвно. 80/120. Няма световъртеж, няма нервност, не мразя целия сват. Отивам до месарницата и се запасявам с джолан, вратни пържоли и шкембе. Да ме прощават вегетарианците. Аз бях до тук.

Няма коментари: