сряда, 21 септември 2016 г.

Извратен пъзел

Човек и добре да живее, се влюбва. Понякога щастливо и продължително, обяздва пеперуди и заспива в тичинките на теменужки.
А понякога попада в хватката на Едуард Ножиците, предоставя доброволно плътта си, позволява да бъде срязан, скълцан, изкормен, с идиотска усмивка поглъща частите от самия себе си и мазохистично иска още и още..... Суети се около печката като млада невеста и забърква яхния от сърце, супа от очи, пастет от мозък или пикантно мезенце от задушени пръстчета на краката.
Когато плътта свърши, ножиците преминават към следващата жертва. А ти се опитваш да сглобиш обратно този пъзел от карантия, но в най-добрия случай намираш десет от единадесетте парчета (примерно), на които си се разложил.
Някъде остава зейнала дупка. С точно определена форма и цвят. Като вагина на дефлорираната ти душа. И когато следващия човек се появи в живота ти, ти имаш конкретни очаквания спрямо него. Отказваш да приемеш, че той е различен, че не е тапата, която искаш да запуши изкорубеното ти същество.
В най-безболезнения случай може да попаднеш на някой аморфен, безхарактерен, безличен, който да сгънеш с две движения и да покриеш с него пукнатината. Но да запълниш цветен пъзел с прозрачно вещество не е перфектното решение.
Искаш нещо шарено, шантаво, но от точно определена цветова гама, и ако може без светлосенки, триизмерно, но със загладени вече ръбове..... Не усещаш как сам се превръщаш в ножици и неистово се опитваш да го скълцаш, да го пригодиш и напаснеш към собствения си извратен пъзел, вземаш чук и длето и озлобено започваш да къртиш парченца от него и да го тикаш в празнината.
Чупим се един друг. Разпадаме се до клетки, до атоми, до ангелите и демоните в душите си. След всяка връзка се превръщаме в Д-р Франкенщайн, който минава, оглежда кое е останало годно и криво-ляво го позакърпва.
Без излишна драма.
Драмата е ампутирана след първата любов.

Няма коментари: